Той замълча.
— Някоя определена личност ли? — попита Тапънс. — Или просто който и да е?
— Една определена личност — отвърна мрачно младият мъж.
— Това е много интересно — каза Тапънс. — Няма ли да ни кажете още нещо?
— Казвам се Рийли — започна червенокосият. — Джеймс Рийли. Може да сте чували за мен. Написах малка стихосбирка с пацифистки стихотворения. Добри са, въпреки че аз го казвам.
— Пацифистки стихотворения? — повтори Тапънс.
— Да! Защо не? — поинтересува се войнствено мистър Рийли.
— А, нищо — отвърна бързо Тапънс.
— Винаги съм бил за мира — продължи яростно мистър Рийли. — По дяволите войната. И жените! Жените! Видяхте ли онова създание, което се влачеше наоколо? Джилда Глен, така се казва. Джилда Глен! Господи, как боготворях тази жена. И едно ще ви кажа, ако тя изобщо има сърце, то е мое. Тя някога ме обичаше и мога отново да я накарам да ме обича. А ако се продаде на онзи мръсник, Лекънбъри, Господ да й е на помощ. По-скоро бих я убил със собствените си ръце.
При тези думи той се изправи и се втурна навън.
Томи вдигна вежди.
— Доста развълнуван джентълмен — измърмори той. — Е, Тапънс, ще тръгваме ли?
Падаше тънка мъгла, когато излязоха от хотела и усетиха хладния въздух навън. Следвайки упътването на Есткорт, те завиха рязко наляво и след няколко минути стигнаха до завой с табелата „Морганс Авеню“.
Мъглата се беше сгъстила. Мека и бяла, тя прелиташе покрай тях на малки въртящи се кълба. От лявата им страна се издигаше високата стена на гробищата, а от дясната — ред малки къщи. Те скоро свършиха и бяха заместени от висок жив плет.
— Томи — заговори Тапънс, — започвам да се чувствам нервна. Тази мъгла… и тишината… Като че ли сме отдалечени на мили от света.
— Наистина — съгласи се Томи. — Като че ли сме сами на цялата земя. Заради мъглата е. Не виждаме нищо.
Тапънс кимна.
— Само нашите стъпки отекват по паважа. Какво е това?
— Кое?
— Стори ми се, че чух други стъпки зад нас.
— Всеки момент ще видиш призрака, ако се навиваш така — увери я мило Томи. — Стига с тези нерви. Да не би да се страхуваш, че полицаят-призрак ще сложи ръка на рамото ти?
Тапънс нададе остър писък.
— Стига, Томи. Сега ми го внуши.
Тя проточи шия назад, опитвайки се да надникне през белия воал, увит около тях.
— Ето ги отново — прошепна тя. — Не, сега са отпред. О, Томи, да не искаш да кажеш, че не ги чуваш?
— Наистина чувам нещо. Да, стъпки зад нас. Някой друг върви насам, за да хване влака. Чудя се…
Той внезапно спря и застана неподвижно. Тапънс ахна.
Защото завесата от мъгла пред тях изведнъж се разтвори по възможно най-невероятния начин, и там, на не повече от двадесет фута, изведнъж се появи гигантски полицай, като че ли материализирал се от мъглата. В един момент го нямаше, а в следващия беше там — или поне така изглеждаше за доста разгорещеното въображение на двамата зрители. После когато мъглата се разпръсна още повече, се появи малък декор, като че ли подреден на сцена.
Едър син полицай, алена пощенска кутия, а от дясната страна на пътя — бяла къща.
— Червено, бяло и синьо — каза Томи. — Колко живописно. Ела, Тапънс, няма от какво да се страхуваш.
Защото както вече беше забелязал, полицаят беше истински. И освен това не беше толкова гигантски, както им се беше сторил, мержелеейки се в мъглата.
Но когато тръгнаха напред, зад тях се чуха стъпки. Един мъж забързано ги подмина. Той зави при портата на Бялата къща, изкачи стъпалата и заблъска оглушително с чукчето по вратата. Отвориха му точно когато двамата стигнаха мястото, където стоеше полицаят, вторачен след него.
— Този господин като че ли много бърза — изкоментира полицаят.
Говореше бавно и критично като човек, чиито мисли се нуждаят от известно време, за да узреят.
— Той е от онези господа, които винаги бързат — отбеляза Томи.
Погледът на полицая, бавен и доста подозрителен, се спря върху лицето му.
— Приятел ли ви е? — поинтересува се той. Сега в гласа му имаше определено подозрение.
— Не — отвърна Томи. — Не ми е приятел, но случайно го познавам. Казва се Рийли.
— О! — възкликна полицаят. — Е, аз най-добре да тръгвам.
— Можете ли да ми кажете къде е Бялата къща? — попита Томи.
Полицаят кимна с глава настрани.
— Това е. Къщата на мисис Хъникот. — Той замълча и добави явно с желанието да им даде ценна информация: — Нервна жена. Винаги подозира, че наоколо има крадци. Все ме моли да оглеждам района. Жените на средна възраст стават такива.