— На средна възраст значи — каза Томи. — Знаете ли дали там е отседнала една млада дама?
— Млада дама — повтори полицаят, размишлявайки. — Млада дама. Не, не бих казал, че знам нещо по този въпрос.
— Тя може и да не е отседнала тук, Томи — предположи Тапънс. — И между другото може още да не е тук. Може да е тръгнала точно преди нас.
— О! — внезапно се намеси полицаят. — Сега си спомних, че една млада дама наистина влезе през тази порта. Видях я, когато идвах по пътя. Трябва да е било преди три или четири минути.
— Носеше ли хермелинови кожи? — попита нетърпеливо Тапънс.
— Имаше нещо като бял заек на шията си — призна полицаят.
Тапънс се усмихна. Полицаят продължи в посоката, от която току-що бяха дошли и те се отправиха към портата на Бялата къща.
Изведнъж тих, приглушен вик се чу от вътрешността на къщата. Почти веднага след това предната врата се отвори и Джеймс Рийли се втурна надолу по стълбите. Лицето му беше бяло и изкривено, а очите му се взираха невиждащо напред. Залиташе като пиян.
Той подмина Томи и Тапънс, като че ли не ги забеляза, мърморейки си с някаква ужасна натрапчивост:
— Боже мой! Боже мой! О, Боже мой!
Сграбчи стълба на портата, сякаш за да се подпре, а после, като че обзет от внезапна паника, се втурна надолу по пътя, колкото можеше по-бързо, в обратна посока на тази, в която беше тръгнал полицаят.
Глава 12
Човекът в мъглата
(продължение)
Томи и Тапънс се спогледаха объркани.
— Е — каза Томи, — в тази къща е станало нещо, което много силно е изплашило нашия приятел Рийли.
Тапънс разсеяно прокара пръст по стълба на портата.
— Трябва да е изцапал някъде ръката си с прясна червена боя — отбеляза небрежно тя.
— Хм — изсумтя Томи, — мисля, че е най-добре да влизаме бързо. Нищо не разбирам.
На вратата на къщата стоеше прислужница с бяло боне, почти неспособна да говори от възмущение.
— Виждали ли сте някога нещо подобно, отче — избухна тя, докато Томи се изкачваше по стълбите. — Онзи човек идва тук, пита за младата дама, втурва се горе, без да поздрави. Тя издава писък като дива котка и нищо чудно, горкичката, а той се втурва пак надолу, пребледнял, като че ли е видял призрак. Какво ли означава всичко това?
— С кого говориш на вратата, Елън? — попита остър глас от вътрешността на хола.
— Ето я и госпожата — обясни Елън без особена необходимост.
Тя се отдръпна и Томи се намери лице в лице с една жена на средна възраст. Косата й беше прошарена, а очите й — сини и студени, скрити донякъде зад пенсне. Фигурата й беше суха и носеше черна рокля, обточена с продълговати мъниста.
— Вие сте мисис Хъникот, нали? — попита Томи. — Дойдох да видя мис Глен.
Мисис Хъникот хвърли остър поглед към него, после продължи към Тапънс и изучи всяка подробност от облеклото й.
— О, така ли? — каза тя. — Е, влезте тогава.
Поведе ги през хола към една стая в задната част на къщата с изглед към градината. Беше обширна стая, но изглеждаше по-малка заради големия брой маси и столове, натъпкани в нея. В камината гореше голям огън, от едната й страна имаше диван. Тапетите бяха на малки сиви ивици с фестон от рози. Стените бяха покрити с множество гравюри и картини с маслени бои.
Почти невъзможно беше да се свърже тази стая с луксозната външност на мис Джилда Глен.
— Седнете — покани ги мис Хъникот. — Първо, ще ме извините, ако ви кажа, че не изповядвам римокатолическата религия. Никога не съм мислила, че ще видя римокатолически свещеник в дома си. Но ако Джилда е приела папизма, то това ми се струва съвсем естествено при нейния начин на живот. Осмелявам се да кажа, че можеше да бъде и по-лошо. Тя можеше да няма никаква религия. Бих имала по-добро мнение за римокатолиците, ако техните свещеници се женеха. Аз винаги говоря откровено. Като си помисли човек за онези манастири, толкова много млади момичета са затворени там и никой не знае какво става с тях. Е, по-добре да не мислим за това.
Мисис Хъникот постави точка и си пое дълбоко дъх.
Без да навлиза в защита на безбрачието на свещениците или други от засегнатите спорни въпроси, Томи премина направо към въпроса.
— Както разбирам, мисис Хъникот, мис Глен е тук.
— Да. Но аз не го одобрявам. Бракът си е брак, а съпругът си е съпруг. Каквото постелеш, на това ще легнеш.
— Нещо не ви разбирам… — започна объркано Томи.
— Зная, че не ме разбирате. Затова ви доведох тук. Можете да се качите при Джилда след като си кажа мнението. Тя дойде при мен след всички тези години. Помислете си само! Искаше да се срещна с този човек и да го убедя да се съгласи на развод. Веднага й казах, че нямам нищо общо с това. Разводът е грях. Но не можех да откажа на собствената си сестра подслон в къщата си, нали?