— Сестра ви? — възкликна Томи.
— Да, Джилда ми е сестра. Не ви ли е казала?
Томи се взираше в нея с отворена уста. Цялата работа изглеждаше фантастично невъзможна. После си спомни, че ангелската красота на Джилда Глен бе пред очите на публиката в продължение на много години. Бяха го водили да я гледа в пиеси като малко момче. Да, в крайна сметка беше възможно. Но какъв невероятен контраст… Значи Джилда Глен се беше пръкнала от низшето съсловие на порядъчна средна класа. Колко добре беше пазила тайната си!
— Все още не ми е много ясно — каза той. — Значи сестра ви е омъжена?
— Избяга, за да се омъжи едва седемнадесетгодишна — обясни кратко мисис Хъникот. — Някакъв обикновен младеж, далеч под нейното положение. А баща ни беше свещеник. Какъв позор. После напусна съпруга си и излезе на сцената. Актриса! Никога не съм влизала в театър в живота си. Не се занимавам с пороци. Сега, след всички тези години, тя иска да се разведе с мъжа си. Иска да се омъжи за някоя голяма клечка, предполагам. Но съпругът й е твърд като скала, не се поддава на сплашване и подкупи, и затова му се възхищавам.
— Как се казва? — попита внезапно Томи.
— Странно, но не си спомням! Минаха почти двадесет години, откакто не съм го чувала. Баща ми забрани споменаването му. А аз отказах да говоря по въпроса с Джилда. Тя знае какво мисля и това й стига.
— Не беше ли Рийли?
— Може и така да е било. Наистина не мога да кажа. Напълно ми е излетяло от главата.
— Човекът, когото имах предвид, беше тук току-що.
— Онзи ли! Помислих го за някой избягал луд. Бях ходила до кухнята да дам нареждания на Елън. Тъкмо се бях върнала в тази стая и се чудех дали Джилда се е върнала (тя си има ключ), когато я чух. Тя се задържа една-две минути в хола. После се качи направо горе. След около три минути започна цялата тази ужасна врява. Излязох в хола и видях един човек да се втурва нагоре. Сетне се чу някакъв вик, а той отново слезе и изтича навън като луд. Хубава работа.
Томи се изправи.
— Мисис Хъникот, да се качим веднага горе. Страхувам се…
— От какво?
— Страхувам се, че нямате прясна червена боя в къщата.
Мисис Хъникот се вторачи в него.
— Разбира се, че нямам.
— Точно от това се страхувах — произнесе сериозно Томи. — Моля ви, веднага ни заведете в стаята на сестра си.
Мисис Хъникот внезапно замълча и ги поведе нагоре. Забелязаха, че Елън е във вестибюла и бързо се скри в една от стаите.
Мисис Хъникот отвори първата врата след стълбите. Томи и Тапънс влязоха веднага след нея.
Изведнъж тя ахна и отстъпи назад.
Неподвижна фигура, облечена в черно и хермелин, лежеше просната на дивана. Лицето й беше недокоснато, прекрасно бездиханно лице като на заспало дете. Раната беше отстрани на главата й. Тежък удар с някакъв тъп предмет беше разбил черепа. Кръвта се беше просмукала в дивана и бавно капеше на пода, но самата рана отдавна беше престанала да кърви…
Томи огледа проснатата фигура. Лицето му беше много бледо.
— Значи в крайна сметка не я е удушил — каза накрая той.
— Какво искате да кажете? Кой? — извика мисис Хъникот. — Мъртва ли е?
— О, да, мисис Хъникот, мъртва е. Убита. Въпросът е от кого? Не че е кой знае колко труден въпрос. Странно, въпреки всичките му закани, не мислех, че е способен да го извърши.
Той замълча за момент. После се обърна решително към Тапънс:
— Ще отидеш ли да повикаш полицай или да се обадиш отнякъде в полицията?
Тапънс кимна. Тя също беше много бледа. Томи поведе мисис Хъникот отново надолу.
— Не искам да стане някаква грешка — каза той. — Знаете ли точно колко беше часът, когато сестра ви влезе?
— Да, знам — отвърна мисис Хъникот. — Защото тъкмо сверявах часовника в хола, както правя всяка вечер. Изостава с по пет минути. Беше точно шест и осем минути по моя ръчен часовник, а той никога не избързва и не изостава нито със секунда.
Томи кимна. Това точно съвпадаше с историята на полицая, който бе видял жената с белите кожи да влиза през портата. Вероятно три минути бяха минали, преди двамата с Тапънс да достигнат мястото. Беше погледнал собствения си часовник тогава и бе забелязал, че е минала само една минута след уговореното време.
Имаше малка вероятност някой да е чакал Джилда Глен в стаята горе. Но ако е било така, той сигурно още се криеше в къщата. Никой освен Джеймс Рийли не я беше напускал.
Той изтича горе и направи бързо, но ефективно претърсване. Но никой не се криеше никъде.