— Какво казахте? Мисис Лейдлоу ви е взела с кола?
Американецът кимна тържествено като бухал.
— До Уайтчапъл? — Отново същото бухалско кимване.
— И сте намерили пет хиляди лири там?
Мистър Райдър се бореше с думите.
— Т-тя ги н-намери — поправи го той. — Остави ме отвън. Пред вратата. Т-тъжно е. Отвън, винаги отвън.
— Ще си спомните ли пътя дотам?
— Сигурно. Ханк Райдър не губи ума и дума…
Томи безцеремонно го повлече със себе си. Намери колата си, където я беше оставил, и след малко се носеха на изток. Прохладният въздух съживи мистър Райдър. След като полежа на рамото на Томи в пълен унес, събуди се с прояснена глава и освежен.
— Ей, момче, къде сме? — поинтересува се той.
— В Уайтчапъл — отвърна сухо Томи. — Тук ли бяхте с мисис Лейдлоу снощи?
— Изглежда ми доста познато — призна мистър Райдър, след като се огледа. — Май някъде тук завихме наляво. А, ето в онази улица.
Томи покорно зави наляво. Мистър Райдър даваше указания.
— Тук е. Сигурен съм. И сега надясно. Ама ужасно мирише, нали? Да, покрай онази кръчма на ъгъла — рязко вдясно, и спрете в началото на онази малка алея. Но за какво е всичко това? Кажете ми. Нещо останало ли е? Номер ли ще им свием?
— Точно така — рече Томи. — Ще им свием един номер. Голям майтап, нали?
— Ще разправя на всички — одобри мистър Райдър. — Макар че всичко това ми е доста мъгляво — завърши той натъжено.
Томи излезе и помогна на мистър Райдър да направи същото. Тръгнаха по алеята. Отляво се виждаха задните дворове на ред разнебитени къщи. Повечето от тях имаха врати към алеята. Мистър Райдър спря пред една от тези врати.
— Ето, тук влезе тя — обяви той. — Тази врата беше. Сто процента съм сигурен.
— Те всички много си приличат — отбеляза Томи. — Това ми напомня приказката за войника и принцесата. Спомняте ли си я? Те нарисували кръст на вратата, за да посочат коя е. Да направим ли и ние същото?
Със смях той извади парче тебешир от джоба си и нарисува разкривено кръстче ниско долу на вратата. После погледа няколко мъгляви силуета, които дебнеха високо от стените на алеята. Единият от тях нададе смразяващ кръвта вой.
— Много котки има наоколо — отбеляза той радостно.
— Как ще процедираме? — попита мистър Райдър. — Ще влезем ли?
— Да, след като вземем нужните предпазни мерки — отвърна Томи.
Той огледа алеята в двете посоки. После леко опита вратата. Тя поддаде. Отвори я и надникна в тъмен двор.
Влезе безшумно, мистър Райдър го следваше по петите.
— Брей! — възкликна последният. — Някой идва по алеята.
Той отново се измъкна навън. Томи остана неподвижен за момент. После като не чу нищо, продължи. Извади фенерче от джоба си и го включи за секунда. Този моментен проблясък му позволи да види пътя си напред. Побутна затворената врата пред себе си. Тя също поддаде. Той я бутна много леко и влезе.
След като постоя неподвижно за секунда, ослушвайки се, отново включи фенерчето. В този момент като по даден сигнал, къщата като че ли се надигна около него. Отпреде му се появиха двама мъже, други двама — зад него. Те го обградиха и го натиснаха надолу.
— Светлина — изръмжа един глас.
Запалиха една газова лампа със студена светлина. На нея Томи видя кръг от неприятни лица. Очите му кротко се плъзнаха из стаята и отбелязаха някои от предметите в нея.
— О! — възкликна любезно той. — Главната квартира на фалшификаторското производство, ако не греша.
— Затваряй си човката — изръмжа един от мъжете.
Вратата се отвори и затвори зад гърба на Томи. Един симпатичен и добре познат глас проговори:
— Хванахме го, момчета. Това е. А сега, господин Зает, трябва да ви кажа, че ви е спукана работата.
— Хубав стар израз — заяви Томи. — Как ме трогва. Да. Аз съм Тайнственият човек от Скотланд Ярд. Я гледай, мистър Ханк Райдър. Това се казва изненада.
— Май наистина си учуден. Щях да се пръсна от смях цялата вечер. Водех те за носа като малко дете. А ти беше толкова доволен от съобразителността си. Е, синко, усетих те от самото начало. Ти не беше с тази тълпа за свое удоволствие. Оставих те да си поиграеш малко. А когато започна наистина да подозираш прекрасната Маргьорит, си казах: „Сега е моментът да го заведа там“. Сигурно приятелите ти няма да чуят за теб известно време.
— Ще ми видите сметката ли? Май такъв беше точният израз. Лошо ми се пише.
— Не ти липсва кураж. Не, няма да прибягваме до насилие. Само ще ограничим дейността ти, така да се каже.
— Страхувам се, че сте заложили на погрешен кон — увери го Томи. — Нямам намерение да бъда „ограничаван в дейността си“, както се изразихте.
Мистър Райдър се усмихна общително. Отвън се чу меланхоличен котешки зов към луната.