— Пусни ме да видя — настоя Тапънс.
Томи се отмести с неохота. Тапънс на свой ред прилепи око към шпионката.
— Не е лоша — призна Тапънс. — А дрехите й са просто последният вик на модата.
— Великолепна е! — възкликна Томи. — Тя е като онези момичета, за които пише Мейсън, нали се сещаш, ужасно симпатични, красиви и определено интелигентни, без да са твърде нахални. Мисля, да, наистина мисля, че тази сутрин ще съм великият Ханоуд.
— Хм — изсумтя Тапънс. — Ако има един от всички детективи, на когото приличаш най-малко, бих казала, че това е Ханоуд. Можеш ли да се справиш със светкавичните промени на самоличността? Можеш ли да бъдеш великият комедиант, малкото момче от канала, сериозният и симпатичен приятел и всичко това в рамките на пет минути?
— Това го знам — заяви Томи, почуквайки остро по бюрото. — Аз съм капитанът на кораба — не го забравяй, Тапънс. Ще я поканя вътре.
Той натисна звънеца на бюрото си. Албърт се появи, следван от клиентката.
Момичето спря нерешително на вратата. Томи излезе напред.
— Влезте, мадмоазел — покани я мило той — и седнете тук.
Тапънс се изкашля звучно. Томи се обърна със съвсем различен маниер. Тонът му беше заплашителен.
— Казахте ли нещо, мис Робинсън? О, не. Мисля, че не.
Той се обърна отново към момичето.
— Няма да се занимаваме с формалности — заяви той. — Просто ще ми разкажете за какво става дума и после ще обсъдим най-добрия начин да ви помогнем.
— Много сте мил — каза момичето. — Извинете, но чужденец ли сте?
Още едно изкашляне от страна на Тапънс. Томи й хвърли един кос поглед.
— Не точно — с мъка изговори той. — Но през последните години работих доста зад граница. Методите ми са като на френските служби за сигурност.
— О! — Момичето изглеждаше впечатлено.
Както Томи отбеляза, тя беше много чаровна. Млада и слаба, с кичури златиста коса, надничащи изпод малката й кафява филцова шапка, и големи сериозни очи.
Ясно се виждаше, че е притеснена. Малките й ръце се вкопчваха една в друга и тя непрекъснато стискаше и отпускаше дръжката на лакираната си чанта.
— Първо, мистър Блънт, трябва да ви се представя. Казвам се Лоуис Харгрийвс. Живея в просторна старомодна къща, наречена Търнли Грейндж. Намира се в дълбоката провинция. Наблизо е село Търнли, но то е съвсем малко и незначително. През зимата има лов, през лятото играем тенис и никога не съм се чувствала самотна там. Наистина предпочитам селото пред градския живот. Разказвам ви го, за да разберете, че в село като нашето всичко, което се случва, е от първостепенна важност. Преди около седмица получих кутия шоколадови бонбони по пощата. Нищо не посочваше от кого са. Самата аз не обичам много шоколад, но другите в къщата обичат и кутията обходи всички. Резултатът беше, че на всички, които бяха яли бонбони, им прилоша. Повикахме лекаря и след няколко въпроса относно другата храна той взе останалите бонбони със себе си и ги даде за анализ. Мистър Блънт, тези шоколадови бонбони са съдържали арсеник! Не достатъчно, за да убие някого, но достатъчно, за да разболее всички.
— Невероятно! — възкликна Томи.
— Доктор Бъртън силно се развълнува от случая. Изглежда, че в областта подобно нещо се случваше за трети път. Във всеки един случай е било избирано голямо имение и всички обитатели се разболявали, след като изядат тайнствените шоколадови бонбони. Като че ли някакъв местен слабоумен си прави изключително зла шега.
— Сигурно, мис Харгрийвс.
— Доктор Бъртън приписа случаите на социалистите. Доста абсурдно според мен. Но в село Търнли има един-двама недоволни и изглеждаше вероятно те да имат нещо общо с това. Доктор Бъртън много държеше да предам случая в ръцете на полицията.
— Много естествено предложение — отбеляза Томи. — Но изглежда не сте постъпили така, мис Харгрийвс?
— Не — призна момичето. — Мразя суматохата и шумотевицата, които ще последват. Познавам нашия местен инспектор. Изобщо не мога да си го представя да открива каквото и да било! Често съм виждала вашите обяви и казах на доктор Бъртън, че ще бъде много по-добре да се обърнем към частен детектив.
— Разбирам.
— В обявата си обещавате пълна дискретност. Доколкото разбирам, това означава, че… че няма да придавате гласност на нищо без мое съгласие?
Томи я погледна с любопитство, но Тапънс се намеси и тихо каза:
— Мисля, че мис Харгрийвс трябва да ни каже всичко.
Тя постави особено силно ударение върху последната дума и Лоуис Харгрийвс се изчерви.
— Да — съгласи се бързо Томи, — мис Робинсън е права. Трябва да ни кажете всичко.