— Тук ли работите?
— Да, мис. Идвам през деня.
— Кога идвате сутрин?
— Работното ми време започва в девет, мис.
Тапънс бързо пъхна половин крона в ръката на мършавото момиче.
— Мис Дрейк тук ли беше миналия вторник сутринта, когато дойдохте?
— Ами да, мис, тук си беше. Спеше дълбоко и се събуди едва след като й поднесох чая.
— О, благодаря — каза Тапънс и обезкуражено заслиза по стълбите.
Имаше среща с Томи за обяд в един малък ресторант в Сохо. Там сравниха резултатите си.
— Видях се с онзи младеж, Райс. Наистина е видял Уна Дрейк от разстояние в Торкий.
— Е — въздъхна Тапънс, — вече проверихме изцяло тези алибита. Дай ми хартия и молив, Томи. Да ги напишем на чисто, както правят всички детективи.
1:30 — Уна Дрейк е забелязана във вагон-ресторанта на влака.
4 часа — пристига в хотел „Касъл“.
5 часа — забелязана от мистър Райс.
8 часа — вечеряла в хотела.
9:30 — иска бутилка с гореща вода.
11:30 — Среща се в „Савой“ с мосю льо Маршан.
7:30 сутринта — събудена от камериерката в хотел „Касъл“.
9 часа — събудена от приходящата прислужница в апартамента на Кларджис стрийт.
Те се спогледаха.
— Е, май „Блестящите детективи на Блънт“ този път са победени — отбеляза Томи.
— О, не трябва да се предаваме! — възкликна Тапънс. — Просто някой лъже!
— Странното е, че според мен никой не лъже. Всички изглеждаха много прями и откровени.
— И все пак трябва да има пукнатина. Знаем, че има. Мисля си дори за частен аероплан, но това наистина не би ни помогнало много.
— Аз съм по-склонен към теорията за астралното тяло.
— Е, утрото е по-мъдро от вечерта — заключи Тапънс. — Подсъзнанието работи по време на сън.
— Хм — изсумтя Томи. — Ако твоето подсъзнание те снабди с подходящ отговор на тази загадка до утре сутринта, свалям му шапка.
Цялата вечер бяха много тихи. От време на време Тапънс правеше справка с листа с отбелязаните часове. Пишеше нещо на листчета хартия. Мърмореше си под носа, объркано се ровеше в железопътния справочник. Но накрая и двамата отидоха да си легнат без в края на тунела да проблесне светлинка.
— Много е обезсърчаващо — рече Томи.
— Една от най-ужасно прекараните ми вечери — съгласи се Тапънс.
— Трябваше да отидем на мюзикхол — каза Томи. — Няколко хубави вица за тъщи, близнаци и бутилки бира щяха да ни се отразят добре.
— Не, ще видиш, че тази концентрация в крайна сметка ще ни помогне — възрази Тапънс. — Колко заети ще бъдат подсъзнанията ни през следващите осем часа! — След този израз на надежда отидоха да си легнат.
— Е, подсъзнателното работи ли? — попита я Томи на сутринта.
— Имам идея — отвърна Тапънс.
— Така ли? Каква идея?
— Е, доста странна. Никога не съм чела такова нещо в криминалните романи. Всъщност ти ми я внуши.
— Тогава трябва да е добра идея — рече уверено Томи. — Хайде, Тапънс, кажи ми.
— Първо ще изпратя телеграма, за да я проверя — отвърна тя. — Не, няма да ти кажа. Идеята е съвсем безумна, но е единствената, която съчетава фактите.
— Тогава — каза Томи — ще тръгвам за кантората. Тълпата разочаровани клиенти не трябва да чака напразно. Оставям този случай в ръцете на многообещаващата си сътрудничка.
Тапънс кимна радостно.
Тя не се появи в кантората цял ден. Когато Томи се върна вкъщи около пет и половина, завари Тапънс да го очаква ликуваща.
— Успях, Томи! Разреших загадката на алибито. Можем да си върнем всички онези крони и шилинги и да поискаме внушителна такса от мистър Монтгомъри Джоунс. А той може да ходи и да си прибира момичето.
— Какво е разрешението? — извика Томи.
— Много е просто — отвърна Тапънс. — Близначки.
— Какво искаш да кажеш? Близначки?
— Да, нищо повече. Разбира се, това е единственото разрешение. Трябва да кажа, че ти ми го внуши снощи, като спомена за тъщи, близнаци и бутилки бира. Изпратих телеграма до Австралия и получих информацията, която ми трябваше. Уна има сестра-близначка, Вера, която е пристигнала в Англия миналия понеделник. Затова Уна е сключила този облог така спонтанно. Помислила си е, че ще си направи добра шега с бедния Монтгомъри Джоунс. Сестра й е отишла в Торкий, а тя е останала в Лондон.
— Според теб ще се разочарова ли много, че е загубила?
— Не — отвърна Тапънс, — не мисля. Вече ти казах мнението си по въпроса. Тя ще отдаде всички почести на Монтгомъри Джоунс. Винаги съм смятала, че уважението към способностите на съпруга трябва да бъде в основата на брачния живот.
— Щастлив съм, че ти вдъхвам такива чувства, Тапънс.
— Разрешението не е много задоволително — отбеляза Тапънс. — Не е от онези странни пукнатини в алибито, които инспектор Френч би открил.