— Излизат — обяви мистър Картър. — Ще се скрием зад онази колона, в случай че седнат тук, но мисля, че той ще я заведе горе в апартамента си. О, да! Така си и помислих.
От удобния си пост Томи видя руснака и Тапънс да пресичат залата и да влизат в асансьора.
Минаха десет минути и Томи започна да нервничи.
— Мислите ли, сър, че… Искам да кажа, тя е сама в онзи апартамент…
— Един от моите хора е вътре, зад дивана. Не се тревожете, човече.
Един келнер пресече залата и дойде при мистър Картър.
— Получихме сигнала, че се качват, сър, но не се появиха. Всичко наред ли е?
— Какво? — Мистър Картър се завъртя на стола си. — Видях ги с очите си да влизат в асансьора. Точно в… — Той хвърли поглед към часовника. — В четири и половина, преди няколко минути. А не са се появили…
Той забърза към асансьора, който точно в този момент отново слезе и заговори с униформения служител.
— Преди няколко минути качихте господин със светла брада и млада дама на втория етаж.
— Не на втория, сър. Господинът помоли за третия етаж.
— О! — Шефът подскочи, като направи знак на Томи да го придружи. — На третия етаж, моля.
— Нищо не разбирам — промърмори тихо той. — Но не се безпокойте. Всички изходи от хотела са наблюдавани, а и на третия етаж съм поставил един от хората си. Всъщност на всеки етаж. Не поемам рискове.
Вратата на асансьора се отвори на третия етаж. Те изскочиха навън и забързаха по коридора. На половината път ги посрещна мъж, облечен като келнер.
— Всичко е наред, сър. В стая 318 са.
Картър въздъхна с облекчение.
— Добре. Няма ли друг изход?
— Това е апартамент, но в коридора се излиза само от тези две врати. А за да излязат от която и да било стая, ще трябва да минат покрай нас, за да отидат до стълбището или асансьора.
— Значи всичко е наред. Само се обадете долу и открийте кой е регистриран в този апартамент.
Келнерът се върна след една-две минути.
— Мисис Кортланд ван Снайдер от Детройт.
Мистър Картър се замисли дълбоко.
— Чудя се… Дали тази мис Ван Снайдер е съучастник, или…
Изречението му остана недовършено.
— Чухте ли някакъв шум отвътре? — попита внезапно той.
— Не. Но вратите се затварят плътно. Не би и могло да се чуе нещо.
Мистър Картър бързо взе решение.
— Не ми харесва тази работа. Влизаме. Носите ли шперца?
— Разбира се, сър.
— Повикайте Евънс и Клайдсли.
Придружени от другите двама, те се приближиха до вратата на апартамента. Тя се отвори безшумно, когато първият от тях използва шперца си.
Намериха се в малък хол. Отдясно беше отворената врата на банята, а пред тях — дневната. Отляво имаше затворена врата, а зад нея се чуваше слаб звук, нещо като астматично задъхване. Мистър Картър отвори вратата и влезе.
Стаята беше спалня с голямо двойно легло, покрито с натруфена покривка в розово и златно. На него с вързани ръце и крака, завързана с кърпа уста и с очи, почти изскочили от орбитите си от болка и ярост, лежеше модерно облечена жена на средна възраст.
След кратка заповед на мистър Картър другите мъже бързо се пръснаха из апартамента. Само Томи и шефът му бяха влезли в спалнята. Като се наведе над леглото и се зае да развързва въжетата, Картър объркано се заоглежда из стаята. С изключение на огромните количества американски багаж, стаята беше празна. Нямаше и следа от руснака или от Тапънс.
След още една минута келнерът бързо влезе и докладва, че другите стаи също са празни. Томи отиде до прозореца и се върна, клатейки глава. Нямаше балкон, стаята гледаше към улицата долу.
— Сигурно ли е, че са влезли в тази стая? — попита настойчиво Картър.
— Да. Освен това… — Томи посочи жената на леглото.
С помощта на джобно ножче Картър сряза шала, който едва не я беше задушил и веднага стана ясно, че каквито и страдания да беше преживяла мис Кортланд ван Снайдер, те не бяха се отразили на езика й.
Щом тя свърши с първия изблик на възмущение, мистър Картър меко проговори:
— Имате ли нещо против да ми кажете какво точно се случи. От самото начало?
— Мисля, че ще дам хотела под съд за това. Истинско безчинство. Тъкмо търсех опаковката с „Килагрип“, когато един мъж се хвърли върху мен отзад и счупи малко шишенце под носа ми. Докато се опомня, вече бях замаяна. Когато дойдох на себе си, лежах тук, овързана като салам, и Господ знае какво се е случило с бижутата ми. Сигурно ги е отнесъл всичките.
— Мисля, че бижутата ви са в безопасност — отбеляза сухо мистър Картър. Той се обърна и вдигна нещо от пода. — Точно тук ли стояхте, когато той се хвърли върху вас?