— Извинете, че забравих да почукам — каза любезно Томи. — Но искам жена си. Бихте ли станали от това легло?
— Мисля, че напълно сте се побъркали — извика мисис Ван Снайдер.
Томи я измери замислено с поглед, наклонил глава.
— Много артистично — произнесе той, — но няма да мине. Погледнахме под леглото, но не и в него. Спомням си, че като млад самият аз използвах това място, за да се скрия. Хоризонтално, напреко на леглото, под продълговатата възглавница. А онзи хубав голям куфар е готов да побере трупа по-късно. Но ние малко ви изпреварихме. Имали сте време да упоите Тапънс, да я скриете под голямата възглавница и да се оставите да ви завържат съучастниците ви от съседния апартамент. Признавам, че за момент се хванахме на историята ви. Но като се замисли човек, като се подредят методично фактите, невъзможно е някой да упои едно момиче, да я облече в момчешки дрехи, да завърже друга жена и да промени собствената си външност за пет минути. Просто е физически невъзможно. Медицинската сестра и момчето е трябвало да отвлекат вниманието ни. Ние е трябвало да тръгнем по тази следа, а мисис Ван Снайдер щеше да бъде съжалявана като жертва. Хайде, помогнете на дамата да слезе от леглото, Евънс. Носите ли пистолета си? Добре.
Протестирайки остро, мисис Ван Снайдер беше изтеглена от мястото, където си почиваше. Томи смъкна покривката и повдигна голямата възглавница.
Там в горната страна и напреко на леглото лежеше Тапънс със затворени очи и восъчнобледо лице. За момент Томи усети внезапен ужас. После видя как гърдите й леко се вдигат и спускат. Беше упоена, но не мъртва.
Той се обърна към Албърт и Евънс.
— А сега, господа — обяви драматично той, — последното разкритие!
С бърз, неочакван жест той сграбчи мисис Ван Шнайдер за сложната фризура. Тя остана в ръката му.
— Така си и мислех — заяви Томи. — Номер 16!
След около половин час Тапънс отвори очи и видя Томи и един лекар, наведени над нея.
Най-добре е събитията от следващия четвърт час да бъдат скрити зад завесата на благоприличието, но след този период докторът си тръгна, уверен, че вече всичко е наред.
— Mon ami Хейстингс — промълви нежно Томи. — Колко се радвам, че сте още жив.
— Пипнахме ли номер 16?
— Още веднъж го разбих като яйчена черупка. С други думи, Картър го прибра. Малките сиви клетки! Между другото смятам да вдигна заплатата на Албърт.
— Разкажи ми.
Томи започна вдъхновен монолог, но с някои пропуски.
— Не беше ли полудял заради мен? — попита го немощно Тапънс.
— Не особено. Човек трябва да остава спокоен, нали знаеш.
— Лъжец такъв! — възкликна тя. — Все още изглеждаш доста измъчен.
— Е, може би бях малко притеснен, скъпа. А сега… ще се откажем вече, нали?
— Естествено.
Томи въздъхна облекчено.
— Надявах се, че ще проявиш здрав разум. След такъв шок…
— Не е от шока. Знаеш, че шоковете не ми влияят.
— Гумен кокал, неунищожима — промърмори Томи.
— Очаква ме по-добро занимание — продължи Тапънс. — Нещо дори още по-вълнуващо. Нещо, което никога преди не съм правила.
Томи я погледна с нарастваща тревога.
— Забранявам ти, Тапънс.
— Не можеш — възрази тя. — Това е природен закон.
— За какво говориш?
— Говоря за Нашето Бебе — отвърна Тапънс. — Съпругите в днешно време не шепнат за това. Те викат. Нашето Бебе! Томи, не е ли великолепен животът?