— Благодаря. — Забеляза как погледът му се спира за кратко върху сакото, пламва, сетне се укротява.
— Прегледах плочите ти, докато спеше. — Стана му приятно, като чу колко спокойно звучи гласът му, макар че не бе преминало желанието да счупи нещо. Или някого. — Имаш ли нещо против да пусна някоя?
— Не, разбира се.
Тя зарея поглед в парата, заразбърква супата, додето от колоните не прозвуча старият албум на Би Би Кинг.
— Кой казва, че по нищо не си приличаме?
Доволна, че Зак не се кани да спомене зловещия инцидент, тя се усмихна.
— Откраднах го от Михаил. Неговият музикален вкус е твърде разностранен. — Щом Зак се настани срещу нея, тя поднесе към устните си лъжицата и преглътна. Въздъхна. Бульонът й подейства като балсам. — Супата е чудесна. Какво има в нея?
— Никога не питам. А Рио никога не казва.
— Ще трябва да измисля начин да го подкупя. Мама много би се зарадвала да има тази рецепта. — Рейчъл надигна чашата с чай. След първата глътка ококори очи.
— Нямаше мед — уведоми я Зак. — Обаче намерих бренди.
Тя отново отпи, този път по-предпазливо.
— Би трябвало да притъпи нервните окончания. Това е идеята. — Той се пресегна през масата и хвана ръката й. — По-добре ли се чувстваш?
— Доста по-добре. Наистина съжалявам, че неделята ти се провали.
— Не ме карай пак да ти казвам да млъкнеш.
Рейчъл леко се усмихна.
— Започвам да си мисля, че не си чак толкова лош, Мълдун.
— Май е трябвало по-рано да се сетя да ти донеса супа.
— Супата също помогна. — И тя поднесе лъжицата към устата си. — Важното е, че додето плачех на рамото ти ти ми помогна да превъзмогна чувството, че съм пълна идиотка.
— Причината бе напълно основателна. Да се правиш, че не ти пука, не винаги решава всички проблеми.
— Обикновено успявам. — Пое поредната глътка чай, подправен с бренди. — Не исках да се разкисвам пред Алекси. Бездруго твърде много се тревожи за мен. — Устните й се извиха в ъгълчетата. — Нали знаеш какво е по-малката ти сестра — или брат — да откаже да възприеме твоята гледна точка.
— Искаш да кажеш когато те докара дотам, че да ти се прииска да си удариш главата в стената. Да, това ми е познато.
— Независимо дали Алекси някога ще повярва, аз наистина мога сама да се оправям в живота. Ник също ще успее, когато му дойде времето.
— Няма нищо общо с онзи негодник, дето те нападна — кротко отбеляза Зак. — Никога няма да падне толкова ниско.
— Това се разбира от само себе си. — Рсйчъл бутна купата встрани. Този път тя хвана ръката му. — Не бива дори да си го помисляш. Чуй какво ще ти кажа. Вече две години ги наблюдавам. Някои са превъртели дотолкова, че за тях връщане назад няма. Като Ломес. Други са отчаяни и объркани, улицата ги е покварила, но има надежда за спасение. Работата с тях ме научи да разпознавам и тълкувам нюансите в поведението. Ник се чувства наранен, а и самочувствието му е паднало до нулата. Помъкнал се е с тая банда просто от потребността да се чувства част от някаква общност, каквато и да е тя. Сега има теб. Колкото и да се опитва да се откъсне, той иска да си близо до него. Има нужда от теб.
— Може би. Ако някога реши, че може да ми има доверие, промяната може и да настъпи. — До този момент сякаш не си бе давал сметка колко отговорен се чувства за съдбата на момчето. — Отказва да говори с мен за баща ми, за онова, което се е случило в мое отсъствие.
— И това ще стане, той още не е готов.
— Старецът не беше чак толкова лош човек, Рейчъл. Е, не би получил наградата за най-добър баща на годината… Беше твърдоглав и упорит, впиянчен ирландски негодник. Изобщо не е трябвало да стъпва на сушата. Разпореждаше се с всички нас като да бяхме юнги новаци на борда на потъващ кораб. Раздаваше само крясъци, викове и шамари. За едно нещо не си спомням да сме постигнали съгласие.
— Така е във всяко семейство.
— Никога не се примири със смъртта на майка ми. Плавал в Южния Пасифик, когато тя починала.
Което означаваше, че Зак е останал сам. Едно самотно дете.
— Върна се у дома бесен, повече от всякога. Беше си наумил да ме направи мъж. После дойдоха Надин и Ник, а аз бях достатъчно голям, за да поема по свой път. Би казал човек, че съм напуснал кораба. И тогава той се опитал да превърне в истински мъж — така както само той го разбира — малкия Ник.
— Продължаваш да се наказваш за нещо, което не си в състояние да промениш, а и не би могъл да промениш.
— Непрестанно си припомням първата година, когато се върнах. Старецът изглеждаше толкова безпомощен. Беше започнал да забравя, излизаше от къщи и се загубваше. По дяволите, съзнавах, че с Ник става нещо, но бях ужасно объркан. Трябваше да уредя настаняването на баща ми в старчески дом, да го гледам как умира, да се опитам да подкарам отново бизнеса в бара. В цялата суматоха просто изгубих следите на Ник.