— Бих казала, че има нещо невероятно привлекателно в твоя груб стил. — И прокара пръст нагоре по гърдите му. — И все пак трябва да признаеш, че първата крачка беше моя. — Това го накара да отвори и другото си око. — Не казвам, че имам нещо против — продължаваше да бъбри тя. — Нямах друг неотложен ангажимент за този следобед.
— Ти си направила първата крачка?
— Фигуративно казано.
— А не искаш ли да повторим пътешествието, шампионке?
— Когато кажеш — изпърха с мигли Рейчъл.
— Тук и сега.
Той я претърколи под себе си, ала бълбукащият смях премина в болезнен писък, когато неволно я удари по наранената скула.
— Извинявай.
— Стига де — усмихна му се тя, за да разсее тревогата в очите му и да върне отново смеха. — Та аз само се шегувах.
Зак извърна главата й така, че да разгледа отблизо белега.
— Трябваше да ти сложа лед. Кожата не е разкъсана, но…
Тя усещаше растящото напрежение, ала вместо да го пропъди с милувка, здравата го ощипа.
— Виж какво, ние в нашия род сме издръжливо племе. И по-страшни рани съм получавала от битките с братята ми.
— Ако някой ден се измъкне от затвора…
— Спри дотук. — Тя докосна с длани страните му. — Не казвай нищо, за което може да съжаляваш. Не бива да забравяш, че съм служител на съда.
— Изобщо няма да съжалявам. — Той я привдигна да седне до него. Наоколо бяха пръснати останките от дрехите й. — За това тук също няма да съжалявам. Макар че на един от двама ни му липсваше известен финес.
Рейчъл възмутено изпусна въздуха от дробовете си.
— Виж какво, ако не разбираш от шега, крайно време е да се научиш.
— Поне изчакай да свърша и тогава ме нападай. Господ ми е свидетел, бърза си като тайфун. — Прибра косата й зад ушите и я целуна. — Бездруго нямах намерение да остана. Имам предвид днес. Не съм си въобразявал, че това ще е най-добрата терапия след опита на онзи идиот да те удуши.
— Не беше чак толкова страшно…
— Сега ти не решаваш кое е страшно и кое не — прекъсна я той. — Знаеш, че те желая от първия миг, Рейчъл. И никога не съм го крил. Само дето днес беше разстроена и уязвима, а аз като че ли се възползвах от състоянието ти.
Близо минута Рейчъл изобщо не успя да проговори.
— Не ме карай да се ядосвам, Мълдун — изрече накрая. — И не ме обиждай.
— Исках само да кажа… Дявол да го вземе, не зная какво съм искал да кажа. — Сетне опита отново: — Е, поне можех да разтегна тъпото канапе, вместо да те поваля на пода.
Присвила очи, тя доближи лице до неговото. Очите й бяха придобили цвета на златни монети.
— На мен ми харесва на пода. Ясно ли е?
Зак определено се чувстваше по-добре. Сам знаеше, че няма склонност към прекалено крехките мекушави създания. Ала тази упорита, понякога твърдоглава жена, бе тъкмо по вкуса му. Без да отмества очи, той вдигна парче от разкъсаната блуза.
— Разкъсах ти дрехите.
— Гордееш ли се с това?
Зак захвърли блузата в ъгъла.
— Да. Мога да изчакам, ако искаш да си облечеш още нещо. Сетне и това ще накъсам.
Рейчъл захапа долната си устна, ала не успя да скрие усмивката си.
— Тоя костюм бездруго е съсипан. А следващия път ще ми платиш щетите. Бюджетът ми е ограничен.
Зак прихна да се смее и бутна с пръст обицата й.
— Луд съм по теб, Рейчъл.
Сърцето й пропусна един удар и тя потръпна. Признанието бе прозвучало романтично като тихо прошепната клетва.
— Ей, да не вземеш да се разплачеш.
— Не се стеснявам да го призная, наистина съм луд — повтори той, удивен и зарадван от леката руменина, избила по страните й. — А споменах ли, че тялото ти ме кара да подивея?
Това вече по-лесно можеше да приеме.
— Не — рече тя, като наклони глава настрани. — Защо не ми го кажеш?
— От носа до кърмата — добави Зак, ала ръцете му говореха по красноречиво от думите. — И по целия корпус.
— Всемогъщи Боже — престорено въздъхна Рейчъл. — Какви приказки само. Май ще се влюбя в един бивш моряк. — И тя шеговито го млясна по устните. — Ще ми кажеш ли още нещо, моряче?
— Давай.
— Къде се намира кърмата?
— Ще ти покажа. — И нежно допря с устни синината на шията й. — Май ще е по-добре все пак да разтегнем канапето, преди нещата да излязат от контрол.
— Както кажеш. — Вече не успяваше да сдържи вълнението си, грубата милувка на ръката му по бедрото й отново я влудяваше. — Щом така предпочиташ.
Навярно идеята не беше лоша, ала канапето сякаш се намираше безкрайно далеч.
— Може да го оставим за по-късно — предложи Зак. — Знаеш ли, ако кажеш нещо на украински, тутакси ще забравя, че се намираме на пода. Обещавам ти и ти да забравиш къде си.
— Защо е нужно да ти казвам нещо, което не разбираш?