— Ти май прекалено сериозно се отнасяш към работата си — рече замислено Ник.
— Да, така е.
— Това го разбирам. Да не залитаме, тъй ли?
Рейчъл въздъхна от облекчение.
— Именно. — Тя се изправи и стисна ръката му. — Ти си разбран човек, Ник.
— Ти също. — И двамата се стреснаха от внезапния пронизителен звън на телефона. — Тогава ще те оставя да служиш на справедливостта — додаде той, сетне вдигна ръката й към устните си, с което направо я зашемети. — Пет седмици не са чак толкова дълъг срок. Човек може да изчака.
— Да, но…
— Пак ще се видим. — И той си тръгна с бодра крачка, като остави Рейчъл да се пита дали ще реши проблема, ако си удари главата в стената.
Ник се чувстваше страхотно. Разполагаше с целия ден, имаше пари в джоба си, мисълта за една невероятна жена изпълваше сърцето му. Ухили се, като си припомни как я бе смутил. Не беше си давал сметка колко е приятно да усетиш как можеш да изкараш от равновесие някоя жена.
Що за глупости, мацка като Рейчъл да се тревожи за възрастта си. Клатейки глава в недоумение, Ник се затича надолу по стълбите на метрото. Беше си представял, че е година-две по-млада, но това бездруго нямаше значение. Всичко в нея му пасваше съвършено.
Чудеше се как ли ще реагира Зак, като види Ник ЛеБек някоя вечер да влиза в бара с Рейчъл под ръка. И тогава Зак едва ли щеше да посмее да го нарече хлапе, когато всички видят, че е забил парче като Рейчъл Станисласки.
Грешка, каза си той, като се метна на влака по посока към Таймс Скуеър. Не биваше да говори така за една благовъзпитана дама. Тяхното щеше да се нарича доброволно обвързване. Нехаещ за тракането и скърцането на колелата, Ник потъна в мечти за бъдещето.
Не се съмняваше, че ги очакват вечери, дълги разходки, тихи разговори. Щяха да ходят заедно на концерти, също и на танци. От време на време щяха да прекарват по някоя ленива вечер, сгушени пред телевизора.
Ник реши, че знак за готовността му да се обвърже, е фактът, че не постави секса на първо място в своя списък.
Окрилен от мечтата си, той се сля с тълпата на Таймс Скуеър и реши да похарчи шепа дребни монети на флипера.
В клубчето беше шумно, гръмките звуци на рок заглушаваха дрънченето и пиукането, отмерващо точките на загуба и победа. Макар да му липсваше свободата да се упъти към автомата, щом пожелае, неволно си призна колкo е приятно да похарчиш пари, които сам си изкарал.
Не е нужно да се вмъкваш крадешком, не е нужно на всяка крачка да те преследва чувство за вина. Никой от бандата не беше наблизо, ала ето че не се чувстваше тъй самотен, както бе очаквал.
Подобно нещо не би признал на глас, но действително му бе приятно да се суети в кухнята при Рио. Онзи дебелак знаеше цял куп интересни истории и много от тях бяха свързани със Зак. Като ги слушаше, Ник имаше чувството, че и сам е участвал.
Каквото и да си мислиш, не си бил там, напомни си Ник. Струваше му се повече от невъзможно да обясни колко нещастен се бе почувствал след заминаването на Зак. Та той отново бе останал съвсем сам. Майка му бе положила невероятни усилия да запълни празнотата, ала тя бе по-скоро сянка, отколкото присъствие в неговия живот.
Усилията да осигурява всекидневно храна и дрехи за сина си поглъщаха цялата й енергия. И сякаш за нищо друго не й оставаха сили.
След това се бе появил Зак.
Ник все още добре си спомняше първата среща със своя доведен брат. В кухнята на бара. Възкачен на плота, Зак се тъпчеше с чипс. Висок и мургав, с ведра усмивка и невероятно великодушно поведение. И ето че когато Ник събра кураж и тръгна по петите му, Зак дори не направи опит да го отблъсне.
Зак пръв го бе завел и в клубчето с електронни игри, беше му показал как може да накара сребърните топки да танцуват под пръстите му.
Зак пръв го бе завел на панаир. Зак бе имал търпението да го научи да завързва обувките си. Зак здравата го бе натупал, когато хукна да си гони топката сред колите.
И отново Зак бе този, който едва година по-късно го остави с болната му майка и пастрока тиранин. Картичките и подаръците така и не успяха да запълнят празнотата.
Може би Зак иска по някакъв начин да заличи част от миналото, помисли си Ник и сви рамене. Сетне изруга, съзрял топката да се изнизва. А може би дълбоко в себе си самият Ник бе готов да му прости.
— Ей, ЛеБек. — Ударът по рамото без малко да стане причина да загуби и следващата топка. — Къде се криеш толкоз време?