— Я не се будалкай с мен. — Метна якето си на рамо и тръгна към вратата. — И не ме чакай. Май наистина ще ми провърви.
Дълго след като Зак излезе Ник стоя ухилен пред затворената врата.
Рейчъл бе на входа на сградата, когато усети стъпките на Зак.
— Тъкмо навреме — рече той и я целуна отзад по шията.
— Говори за себе си. При мен днес всичко се обърка. Надявах се да се прибера и поне десетина минути да полежа във ваната, преди да дойдеш.
— Искаш да полежиш във ваната? — Още щом се озоваха в кабината на асансьора той не се стърпя и я притисна в ъгъла. — Нямам нищо против. Ще ти изтъркам гърба.
— Няма що, истински кавалер. — Когато устните му покриха нейните, скритата надълбоко болка й припомни колко силно бе желала да бъдат отново заедно. — Миришеш много хубаво.
— Може би това е причината. — И той извади букет рози, увит в хартиена фуния.
— Нов подкуп? — Рейчъл не устоя и зарови лице в уханните цветове.
— Някакъв наивник ми ги предложи на улицата. Реших, че някой и друг долар ще му свършат хубава работа.
— Меко сърце имаш. — Тя му подаде ключовете и продължи да вдъхва мириса на розите.
— Ами превъзпитай ме, де.
— Всяка услуга си има цена. — Рейчъл ритна вратата с крaк, пусна куфарчето и остави цветята на масата. — Хайде, плашай, Мълдун — настоя тя, като обви ръце около врата му.
Колко радост се криеше в спонтанната й реакция. А също и топлота. Сладката остра болка на потребността от близост. Радостта обаче бе тъй неочаквана, тъй всепоглъщаща, че тя прихна да се смее, когато усети ръцете му да я завъртат в кръг.
— Липсваше ми. — Той продължаваше да я държи в обятията си.
— Тъй ли? — още по-широко се усмихна Рейчъл. — Може пък и на мен да ми е било мъчно. Поне малко. Колко дълго смяташ да ме държиш така?
— Само така те виждам най-добре. Красива си, Рейчъл.
Не самите думи, а тонът, с който бяха изречени, предизвика стягането в гърлото й.
— Не е необходимо да ме разнежваш.
— Наистина нямаш представа колко си красива… Както те гледам, понякога си припомням морето в мига на изгрева, когато безброй цветове озаряват небето и на потоци падат във водата. За броени минути гледката прелива от живот… Същото е усещането и когато те гледам.
Очите й потъмняха, а тя не смееше дори да си помисли какво изпитва в този момент. И затова просто склони глава на рамото му.
— Зак. — Името му прозвуча като въздишка и тя усети, че всеки миг ще заплаче, ако не се отърси от обзелото я настроение. — Рози и поезия, и то в един ден. Не знам какво да ти кажа.
Като омагьосан той зарови лице в косите й.
— Добре започваш.
— Сега нали няма да се…
— Разкисваме — довърши вместо нея той и се засмя. — Ние ли? Да не се шегуваш? — И все пак не я пусна, когато седна на канапето. — Дай да погледна раната.
— Почти не се вижда — заяви тя, като наклони глава. — Най-лошото е, че историята се е разчула и се наложи да изтърпя куп съчувствени думи и съвети. Ако ченгетата бяха се сетили да замълчат, можех да кажа, че съм се блъснала в някоя врата.
— Свали си сакото и пуловера.
Рейчъл повдигна едната си вежда.
— Ти си истински романтик, Мълдун.
— Никога не го забравяй. Искам да видя белега на шията ти.
— И той си е добре.
— И затова си облякла пуловер с яка до под брадичката.
— Такава е модата.
— Сваляй го, малката, ако не искаш аз да го направя.
— О, заплашваш обществен служител — възкликна Рейчъл с грейнали очи. Изрита обувките си и вирна брадичка. — Хайде, шампионе, да видим дали си във форма.
Последвалата кратка борба разгорещи и двамата. Когато най-сетне Зак я прикова към канапето с вдигнати над главата ръце и заклещени между пръстите му китки, и двамата дишаха тежко.
— Не играх много честно — призна Рейчъл.
— Веднага разбрах какво ме чака.
Сакото й лежеше на пода. Доволно усмихнат, Зак започна бавно да повдига пуловера, пръстите му го следваха по копринената мекота на кожата.
— Това не ми е шията — успя да промълви Рейчъл, преди ръката му да обхване хълмчето на гърдата й.
— Просто проверявам. — Без да сваля очи от лиицетo й, той продължи да движи ръката си в кръг. — Бързо реагираш, Рейчъл.
Колко е приятно, помисли си тя, дори само да ме докосва.
С преднамерено бавно движение, решен да вкуси всеки миг наслада, той плъзна пуловера още по-нагоре.
Освободи китките й колкото да дръпне ръкавите й, сетне отново ги плени.
— Зак.
Той сякаш не обърна внимание на ускорения пулс под пръстите му.
— Мой ред е да застана на руля — изрече тихо. — Веднъж ти казах, че имам желание да те подлудя. Помниш ли?