— Не биваше да правиш това. — Напрежението в гласа на Ник придаде резки, отсечени, нотки на тона.
— И защо не, по дяволите? — не му остана длъжен Зак. Свитите му юмруци вече личаха през плата на панталоните. — Това са мои пари. И реших, че ще е приятно тук понякога да звучи музика. Е, искаш ли да го пробваш, или не?
Болката постепенно нарастваше, притискаше стомаха, засядаше като гореща буца на гърлото. А той имаше нужда да се освободи от нея.
— Сетих се нещо — изръмжа Ник и се измъкна.
— Това пък как да го разбирам? — избухна Зак. Грабна бирата, сетне побърза да остави бутилката, преди да се е поддал на изкушението да я удари в стената. — Ако тоя недорасъл кучи син…
— Спри дотук. — Заповедта се изстреля от гърдите на Рейчъл в същия миг, когато юмрукът й удари гърдите на Зак. — Вас двамата наистина си ви бива. Той не знае как да каже „благодаря“, а ти от глупост дори не забеляза как без малко щеше да заплаче.
— Я не ме занасяй. Не видя ли как се държа?
— Идиот такъв! Та ти му поднасяш на тепсия онова, за което мечтае от години. И за пръв път може би някой близък се досеща какво е неговото съкровено желание. Той просто не знаеше как да реагира, Зак. Което може да се каже и за теб.
— Виж какво… — Зак изруга, защото усети, че в думите й има много истина. — И какво да правя сега?
— Нищо. — Хванала лицето му в шепи, тя се изправи на пръсти и го целуна. — Съвсем нищо. С него ще говоря аз, ясно ли е? — И тя тръгна към вратата.
— Рейчъл. — Зак пое дълбоко дъх, преди да направи крачка към нея. — Имам нужда от теб. — Проследи изненадата, прокраднала се в очите й, сетне вдигна ръцете й към устните си. — Може би и това не успявам да покажа.
— В това отношение добре се справяш, Мълдун — успокои го Рейчъл, макар да бе доловила как трепна сърцето й.
— Струва ми се, че не разбираш. Аз наистина имам нужда от теб.
— Нали съм тук.
— Въпросът е дали ще останеш тук, след като приключи изпитателният срок на Ник.
Сърцето й отказваше да се успокои.
— Разполагаме с още няколко седмици, преди да се наложи да се замисляме върху това, пък и… — Не избързвай, напомни й вътрешният глас. Добре си помисли. — Ник не е единствената ми грижа. — За кратък миг стегна пръсти около китката му, сетне се отдръпна. — Отивам да го потърся. А за другото ще говорим по-късно.
— Както кажеш. — Зак отстъпи крачка назад, затвори се в себе си. — Но според мен действително ще трябва да поговорим. И то скоро.
Рейчъл кимна и забърза надолу по стъпалата. Рио посочи някъде към предната част на бара и тя последва жеста му.
Откри по-малкия брат на тротоара, с все така пъхнати в джобовете ръце, зазяпан в следобедното оживление. И тя реши, че разбира какво чувства той в този момент. Как Закари Мълдун можеше да изпълни цялото ти същество и да разбие чувствата ти на пух и прах още преди да си усетил, че трябва да се отбраняваш.
Не му е времето сега, рече си тя. И отложи за по-късно анализа на собствените си чувства след като допусна Зак в живота си. Засега изцяло щеше да съсредоточи усилията си върху Ник.
Застана до него и отметна косите, спускащи се по раменете му.
— Добре ли си?
Той не я погледна дори. Продължи да наблюдава движението на коли и хора.
— Зашо направи така?
— А ти какво мислиш?
— За нищо не съм го молил.
— Най-хубавите подаръци са онези, за които не се сещаме да помолим.
Ник пристъпи от крак на крак, стрелна я с поглед.
— Ти ли го накара?
— Не. — Стараейки се да не губи търпение, тя хвана ръцете му и го извърна така, че да я погледне в очите. — Отвори очи, Ник. Нали видя каква бе реакцията му, когато те чу да свириш. Толкова се гордееше с теб, че изгуби ума и дума. И у него се появи желанието да ти подари нещо, което ти би оценил. Не го е направил, за да се чувстваш задължен, а защото те обича. Така постъпват близките в едно семейство.
— В твоето семейство.
— В твоето също — разтърси го Рейчъл. — И не подхващай оная версия, дето не сте били истински братя. Той те обича не по-малко, отколкото ти него. Зная какво означаваше за теб да се прибереш и вкъщи да те очаква пиано. Мама имаше същото изражение в онзи Ден на майката, но за нея бе много по-лесно да даде израз на чувствата си. А на теб ти липсва опит.
Ник затвори очи и опря чело в нейното.
— Не знам какво да му кажа. Нито как да се държа. Никой никога… никога не съм си имал близък човек. Като малък вървях по петите му като да беше магнит. И един ден той просто замина.
— Зная, Ник. Все пак припомни си, че тогава и той самият все още е бил дете. А сега никъде няма да замине. — Рейчъл го целуна първо по едната, после по другата буза, както мислеше, че би постъпила майка му. — Защо не вземеш да се върнеш и да направиш онова, което умееш най-добре?