— Ако се сближим, едва ли ще остана дълго кльощава. — Бездруго Рейчъл не можеше да устои на ароматните подправки. — Това определено е най-доброто пиле, което съм вкусвала в живота си — рече тя с пълни уста. И бе възнаградена с радостната усмивка на Рио. — И тъй, за нешо специално ли искаше да ме видиш? — обърна се тя към Ник.
— Не — отвърна той и леко побутна косата й. — Просто исках да те видя.
— Струва ми се…
— Остават само няколко седмици.
— Зная. — Тя се размърда на мястото си, прибута чинията като да беше преграда помежду им. — Всъщност успях да поговоря с областния прокурор, обясних му колко бързо напредваш. И засега не смята да повдига възражение срещу условната присъда и oпределянето на изпитателния срок, които очакваме от съдия Бекет.
— Знаех, че мога да разчитам на теб. Но не за това си мисля сега.
Рейчъл чудесно съзнаваше за какво си мисли той, пък и достатъчно дълго бе отлагала обяснението помежду им.
— Риo — рече тя, като бутна чинията си встрани, — трябва да поговоря с Ник за минутка. Ще можеш ли да се справиш без него, ако се качим горе?
— Няма проблеми. Само ще трябва да включи на двойна скорост, като се върне.
На път за горния етаж Рейчъл си обеща да запази спокойствие. Обеща си да изтъкне само логични доводи и да не изпуска нервите си.
— Е, Ник — каза, щом прекрачиха в апартамента. И спря дотук, защото той вече я целуваше. — Спри. — Гласи й прозвуча приглушено, но и категорично, а ръцете, които го отблъснаха, подкрепиха думите й.
— Липсваше ми, това е всичко. — Той отхлаби прегръдката си, остави я да се отдръпне. — Отдавна не сме имали възможност да останем насаме.
Притиснала слепоочията си, Рейчъл въздъхна.
— О, Ник. Аз изглежда всичко обърках. — Очите й се бяха разширили от смущение. — Все си повтарях, че нещата ще се решат от само себе си, макар да знаех, че не мога да разчитам на това. — И тя безпомощно отпусна ръце. — Не искам да ти причиня болка.
Познатото болезнено стягане в стомаха. Хората му казваха, че не искат да му причинят боли точно с този тон тъкмо когато се канеха да направят именно това.
— За какво говориш? — успя да попита.
— За теб и за мен… За това, че навярно според теб има нещо повече помежду ни. — Рейчъл се извърнам надявайки се да намери подходящите думи. — И предишния път се опитах да ти обясня, но май не успях. Разбираш ли, в началото просто бях безкрайно изненадана от отношението ти към мен. Не съм искала… — И тя отново се насили да го погледне вочите. — Боя се, че и сега не се изразявам достатъчно ясно.
— А защо просто не ми кажеп какво имаш предвид?
— Аз те харесвам, не само като мой клиент, но и като човек.
Тъй познатата вътрешна светлина озари очите му.
— Аз също те харесвам.
Когато той пристъпи към нея, тя вдигна ръце, с дланите навън.
— Нямах предвид в този смисъл, Ник. В моето отношение няма нищо… романтично.
Видя го как присвива очи, съзря и болката от чувството, че го отхвърлят.
— Ти не се интересуваш от мен.
— Напротив. Интересувам се от теб. И все пак не по начина, по който може би ти се иска.
— Схващам. — В изблик на наранена гордост той пъхна палци в джобовете си. — Смяташ, че съм прекалено млад.
Рейчъл си припомни как я бе целунал само преди минути и бавно изпусна въздуха от дробовете си.
— Аргументът ми се струва не на място. Би могло и така да се каже, но ти не си типичен тийнейджър.
— Тогава каква е причината? Не съм твой тип ли?
Рейчъл положи усилие да потисне смеха си. Ник и Зак реагираха по толкова сходен начин, като да бяха не само братя, но и близнаци.
— Това също не е подходящото обяснение. — С пълното съзнание, че все пак се налага да го нарани, Рейчъл предпочете да каже истината докрай. — Чувствата ми към теб не се различават много тези, които изпитвам към братята си. Много ми е мъчно, че това не съвпада с твоите желания, но с друго не мога да ти отвърна. — Искаше да протегне ръка, да го докосне, но се боеше, че той ще я отблъсне. — Съжалявам, че не ти го обяснях още преди седмици. Като че ли тогава аз самата не знаех как да се изразя.
— Чувствам се като пълен идиот.
— Нямаш право. — Този път не се стърпя, посегна я взе ръката му в своите. — Нямаш никакво основание да се чувстваш по този начин. Беше достатъчно откровен да проявиш чувствата си. А пък аз, независимо че бях ужасно объркана — добави тя, като пропъди поредната усмивка, — бях много поласкана.
— По-скоро изкушена.
— Може би. — Усмивката, огряла лицето й, още повече натъжи измъченото му сърце. — Така трябва да е било, макар и за кратко. Надявам се, няма да се обидиш, че ти го казвам, но аз наистина искам да бъдем приятели.