— И двамата сте невероятни — увери го Рейчъл. — Иначе откъде-накъде разумна жена като мен ще залети и по двамата едновременно?
Ник вяло се усмихна.
— Няма що, подходящ избор.
— Така си е. — И тя докосна бузата му. — Кажи ми, че ще се върнеш при него.
Устните на Ник се извиха в упорита тънка линия.
— Къде другаде бих могъл да отида?
Но тя очакваше друг отговор.
— Кажи ми, че ще се върнеш там и ще поговориш с него, за да оправите нещата.
— Единствената ти грешка е, че си хлътнала не по когото трябва.
— Може и да си прав — обнадеждена призна Рейчъл. — И все пак май ще е по-добре да дойда с теб.
— Както искаш. Но няма да е зле преди това да си измиеш лицето. Очите ти са червени.
— Добре тогава. Дай ми пет минути.
Оставаше половин пресечка до бара, когато Рейчъл усети как Ник започва да се напряга. Раменете му бяха приведени, веждите — свъсени ниско, ръцете — пъхнати в джобовете.
Типична реакция, рече си тя. Звярът мъжкар с настръхнала козина оголва зъби, за да покаже на противника колко е силен.
Премълча си това свое наблюдение, защото знаеше, че на никой от двамата не би било приятно да го чуе.
— Чуй как виждам нещата — рече тя, като спря пред вратата. — Днес без друго нямаше много клиенти, пък и вече минава един. Ще изчакаме барът да затвори и после ти ще кажеш каквото си намислил. Аз ще бъда само посредник.
Ник се запита дали тя си дава сметка колко ще му е трудно.
— Както кажеш — въздъхна примирено.
— И ако някой ще размахва юмруци — добави Рейчъл, като дръпна вратата, — то това ще бъда аз.
Думите й предизвикаха вяла усмивка, която се стопи още щом влязоха.
Рейчъл излезе права. Заведението бе полупразно, както често се случваше в средата на седмицата. Повечето от редовните клиенти вече си бяха тръгнали. На бара седяха само няколко души, които Зак обслужваше сам. Лола почистваше масите. Тя само вдигна очи, погледна одобрително Рейчъл и отново се залови с работата си.
Зак надигна бутилка минерална вода. Рейчъл срещна погледа му, не й убягна облекчението, проблеснало миг преди той да сведе очи.
— Ей, барман — пошегува се тя, като се настани на едно от високите столчета, — да ти се намира кафе?
— Естествено.
— Нека бъдат две — каза Рейчъл, като отправи многозначителен поглед към Ник.
Момчето не каза нищо, но седна на столчето до нея.
— Знам една стара украинска традиция — отново поде Рейчъл, когато Зак постави чашите на плота. — Нарича се семейно събиране. Готов ли си за подобно нещо?
— Да. — Зак с жест посочи брат си. — Ще мога да го понеса, струва ми се. Ами ти?
— Тук съм — изръмжа Ник.
— Ей! — провикна се някакъв мъж, който май отдавна бе превишил дозата си. — Ще ми се донесе ли тук още една чаша бърбън?
— Няма да стане. — Зак приближи към човека с каната в ръка. — За утеха ти предлагам безплатно кафе.
Мъжът облещи насреща му кръвясали очи.
— Ти за какъв се мислиш, бе, да не си социален работник?
— Нещо такова.
— Казах вече, жаден съм по дяволите.
— Тук повече няма да получиш.
Пияният протегна ръка и сграбчи пуловера на Зак. Като гледаше хилавото му телосложение, Рейчъл реши, само пиянската смелост го кара да се заяжда със Зак.
— Това тук бар ли, или църква?
Нещо проблесна в очите на Зак. Рейчъл остана с впечетлението, че първа го е доловила и тъкмо се канеше да слезе от столчето си, когато Ник хвана ръката й.
— Той сам ще се справи — рече момчето.
Зак сведе поглед към ръцете, смачкали пуловера му, сетне изгледа недоволния клиент право в лицето. Когато заговори, гласът му звучеше с удивителна кротост.
— Странно е това, дето питаш. Познавах навремето симпатяга, от Ню Орлийнс трябва да беше. И той обичаше бърбън. Една нощ тръгнал от бар на бар, после ги повтаря и накрая едва се държал на краката си. Разправят, че бил толкова пиян, че накрая влязъл в църква, а си мислел, че е поредният бар. И се изтъпанил отпред… там дето е олтарът, де. Ударил с юмрук и поискал едно двойно. И после паднал и умрял. — Зак внимателно разтвори пръстите, сграбчили дрехата му. — Та си мисля, де, ако изпиеш толкова много бърбън, че да забравиш къде се намираш, нищо чудно да паднеш мъртъв в някоя църква.
Мъжът изруга и грабна чашата с кафе.
— Много хубаво си знам къде съм.
— Това е добра новина. Тук не обичаме да се разправяме с трупове.
Рейчъл чу приглушения смях на Ник.
— Това истина ли е, или лъжа? — прошепна тя.
— По малко и от двете. Той винаги знае как да се оправя с пияниците.
— С блондинката обаче не успя да се справи.
— Каква блондинка?
— Това е друга история — каза Рейчъл и се усмихна. — Друг път ще ти я разкажа. Ако смяташ, че ще е по-удобно горе да поговорите… — Спря насред думата, чула невероятна пукотевица откъм кухнята. — Господи, имам чувството, че Рио събори хладилника. — В следващия миг застина. Вратата на кухнята се отвори с трясък. Отвътре, клатушкайки се, с рана на челото, от която се стичаше кръв, се показа Рио. Зад него пристъпваше някакъв мъж, надянал чорап на главата. Човекът бе опрял дулото на огромен пистолет във врата на Рио.