Зак усети как краката му омекват и отново седна, зарови лице в шепи. Ръцете му също трепереха. Безкрайно изумен, Ник се вгледа как този човек, който за него винага бе олицетворение на самообладанието, се бори сам със себе си.
— Можеха да те убия, задето ме изплаши така. Ако не беше паднал, сигурно сам щях да те поваля с един удар.
Ала тези обиди и заплахи, изречени с тъй треперлив глас, не звучаха правдоподобно.
— Ей. — Ник вдигна ръка, ала сякаш не знаеше какво да прави с нея. — Ти наред ли си?
— Не, не съм наред — сопна се Зак, изправи се и се обърна към прозореца. Постоя така миг-два, додето се овладее. — Хубаво де, добре съм. Както изглежда, май и ти ще се оправиш. Лекарите казват, че ще те преместят долу, някъде в отделенията, ако показателите ти са добри.
— А къде съм сега? — Ник с любопитство огледа стаята. Стъклени стени, примигващи пиукащи машинки. — Виж ти, пълно е с техника. Откога съм изключил?
— На няколко пъти без малко да дойдеш в съзнание. Тук разправят, че нямало да си спомниш. Доста бълнува.
— Гледай ти. И за какво?
— Флипери. — Зак отново приближи до леглото. — И за някакво момиче, Марси или Марли. Припомни ми по някое време да те нашляпам по тоя повод. — Стана му приятно, като видя лека усмивка да разтегля устните на Ник. — Поиска и пържени картофи.
— Какво да се прави? Те са ми слабост. Получих ли си ги?
— Не. Може по-късно да успеем да ти доставим някоя порцийка. Гладен ли си?
— Не зная. Не ми каза колко време е минало.
Зак посегна за цигара, спомни си къде се намира и въздъхна.
— Около дванайсет часа откакто свършиха да те кърпят. Ако беше те гръмнал в главата, вместо в гърдите, отдавна да си избягал. — И той лекичко чукна с кокалчета челото на Ник. — Твърдо като камък. Много съм ти задължен, тъй да знаеш.
— Нищо не ми дължиш.
— Ти ми спаси живота.
Ник уморено притвори клепачи.
— Същото е, като да скочиш от кораб насред бурно море. Просто не мислиш. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да.
— Зак?
— Тук съм.
— Искам да говоря с някое ченге.
— Трябва да си почиваш сега.
— Трябва да говоря с някое ченге — настоя Ник. — Онези ги познавам.
Зак се взира в лицето му, додето заспи, и понеже наблизо нямаше никой, нежно отметна косите от челото брат си.
— Казал ви, че състоянието му се подобрява — повтори доктор Марковиц. — Вървете си у дома, господин Мълдун.
— Няма да стане. — Зак се подпря на стената до вратата. Чувстваше се далеч по-добре откакто изведоха брат му от реанимацията, ала все още не бе готов да се върне на своя кораб.
— Господ да ме пази от твърдоглави ирландци. — Жената застрашително изгледа Рейчъл. — Госпожо Мълдун, вие имате ли някакво влияние върху този човек?
— Аз не съм госпожа Мълдун, а отговорът на въпроса ви е не. Струва ми се, ще успеем да го примамим навън, стига да се увери, че при Ник всичко е наред. Брат ми не бива да се застоява прекалено дълго.
— Онова ченге е ваш брат? — Жената въздъхна и поклати глава. — Добре тогава. Давам ви пет минути и след това да ви няма. Ще повикам охраната и ако се наложи, ще наредя да ви изхвърлят.
— Да, госпожо.
— Това се отнася и за онзи гигант, дето ме преследва като привидение из коридорите.
— И двамата ще ги заведа у дома — обеща Рейчъл и бързо се огледа, забелязала вратата да се отваря. — Алекси?
— Свършихме. — Не можеше да скрие огромното си задоволство. — Доста работа ми се отваря.
— Посочи ли кои са? — поиска да знае Зак.
— И тримата. Освен това изглежда е готов да свидетелства.
— Бих искал…
— Никакъв шанс — бързо-бързо изрече Алекси, забелязал Зак да свива ръце в юмруци. — Хлапето само избра най-правилния път, Мълдун. Поучи се от него. Помогни и ти с каквото можеш, Рейчъл.
— Ще се опитам — отвърна тя. — Ако наистина се каниш да говориш с него, съветвам те да се стегнеш, Зак.
— Оня кучи син стреля по брат ми.
— За което ще си плати.
Зак рязко кимна и влезе в стаята на Ник. Застана пред леглото, пристъпвайки от крак на крак.
— Как се чувстваш?
— Добре съм. — Чувстваше се изтошен след разговора с Алекси, но нямаше да си го признае. — Исках да поговорим. Да ти разкажа всичко. Да ти обясня.
— Това може да почака.
— Не. Нали аз съм виновен. Всичко стана по моя вина. Това бяха Кобрите, Зак. Знаели са кога да дойдат и как да проникнат вътре, защото аз им казах. Всъщност не знаех… Кълна ти се, не знаех какво се готвят да направят. Макар че не очаквам да ми повярваш.
Миг-два напрегнато очакване и едва тогава Зак се опомни.
— Защо да не ти повярвам?
Ник стисна очи, додето клепачите го заболяха.