— Да, мамо. — Рейчъл погледна към Зак. — Мисля, че да.
— Това е хубаво.
Рсйчъл ги проследи как си тръгват, хванати ръка за ръка.
— Страхотни са — избоботи Ник някъде зад нея. — А и брат ти си го бива… за ченге, де.
— O, аз съм доста привързана към него. — Рейчъл въздъхна и измъкна някаква цветна лентичка от косите си. — Май празненството скоро ще приключи.
— Това тук, да. — И Ник тръгна да помогне на Рио да сложат малко ред в бъркотията. И ако той действително добре познаваше брат си — както впрочем започваше вече да се убеждава, — до края на вечерта Рейчъл щеше да получи още една изненада.
Зак издържа да надзирава екипа по почистването цели двайсет минути, преди да заповяда на Рио да си върви у дома, а на Ник — да си ляга. Ако в следващите пет минути не успееше да остана насаме с Рейчъл, просто щеше да експлодира.
— Другото ще довършим утре.
— Ти си шефът. — Рио намигна на Рейчъл и намъкна палтото си. — Засега.
Зак посегна към някаква полупразна бутилка.
— Останало е още малко шампанско. Искаш ли да ти налея?
— Ще се справя, струва ми се. — Тя се настани пред бара и протегна чашата си. — Черпи ме едно, моряче.
— С удоволствие. — Зак напълни чашата й и плъзна бутилката встрани. — Едва ли някога ще мога да ти се отплатя.
— О, не започвай пак.
— Искам да знаеш колко съм ти признателен.
— Аз просто си свърших работата най-добросъвестно. За което никой не ми дължи благодарност.
— По дяволите, Рейчъл, остави ме да ти обясня какво изпитвам.
В този момент през вратата на кухнята връхлетя Ник.
— Ако това е най-доброто, на което си способен, брат ми, ще имаш нужда от помощ.
С един-единствен поглед Зак без малко да го изпепели.
— Върви да си лягаш.
— Натам съм тръгнал. — Ала наместо по стълбите, той тръгна към автомата и пусна няколко монети. Поигра си с копчетата, сетне се обърна към тях. — Ама и вие двамата сте тежък случай. Послушайте човек, който достатъчно добре познава слабостите ви, и стига сте бягали един от друг. — С тези последни думи Ник намали осветлението и излезе.
— Как трябва да разбирам това, по дяволите?
— Не питай мен. Слабости ли? Та аз нямам слабости.
— Аз също — ухили се Зак насреща й. — Но музиката е хубава.
— Наистина — съгласи се Рейчъл и се отпусна в обятията му.
— Напоследък събитията се развиха твърде бързо.
— О, да…
— Исках да поговорим за онова, което ти предложих преди време. Да се преместиш тук.
Рейчъл затвори очи. Вече бе решила, че отговорът ще бъде „не“. Безкрайно трудно й бе да откаже, ала тя не бе човек, който приема половинчати предложения.
— Моментът може би не е много подходящ.
— Скоро едва ли ще имам друг случай. Въпросът е, Рейчъл, че не искам да се местиш тук.
— Ти… — Тя застина, сетне го блъсна и без малко наистина да го събори. — Добре тогава.
— Исках да кажа…
— Пет пари не давам какво искаш — сопна му се тя. — Бас държа, че винаги постъпваш така. Оправих ти бъркотиите и сега си готов да ме отпратиш.
— Не е истина…
— Млъквай, Мълдун. Сега ще говоря аз.
— Нима някой може да те спре?
Токчетата й зачаткаха по пода, когато тя започна да крачи нервно напред-назад, за да укроти гнева си.
— Ти направо не си наред, капитане. Колко време те оставих да ми се натрапваш. Но ти просто не си свикнал да ти отказват.
— Че ти не си ми отказала — напомни й той.
— Това няма нищо общо. — Застанала срещу него, тя сложи ръце на кръста си. — И тъй, значи не искаш да се места тук. Чудесно. Бездруго отговорът ми щеше да бъде „не“.
— Страхотно. — Той пристъпи напред и кресна в лицето й: — Не си въобразявай, че ще се примиря да дойдеш на гости, за да си поиграем на гаджета. Искам да се омъжиш за мен.
— О, ако си въобразяваш… О, Господи! — Рейчъл усети как се люшва назад, сетне напред, подпря се с ръка на гърдите му, за да не изгуби равновесие. — Трябва да седна за малко.
— Ами сядай тогава. — Той я хвана през кръста и я вдигна да седне на бара. — А сега ме слушай внимателно. Добре си спомням как си обещахме да не се обвързваме задълго. Такова беше твоето желание, а и моето. Днес обаче обръщаме нова страница, Рейчъл, и правилата стават съвсем други.
— Зак, аз…
— Не. Не ще успееш да ме въвлечеш в спор. — Без съмнение тя щеше да спечели, а този път той бе твърдо решен да не се предаде. — Всичко съм премислил. Знам, че имаш амбиции или както там наричаш онези важни за теб неща. — Сграбчи ръцете й, стисна ги здраво, за да бъде по-убедителен. Рейчъл реши да отложи за по-късно прегледа за счупени стави. В момента единственото, което усещаше, бе изумление. — От теб се иска едно-единствено нещо, да добавиш едно име към списъка от приоритети. Моето. Не влизаше в плановете ми да се влюбя в теб, но сега това е факт, с който ще трябва да се примириш.