Това беше последният му подвиг. Червеното куче и Пясъчен бряг обединиха силите си против грабителя. За Тенеси направиха хайка, която много приличаше на хайка за неговия прототип — мечката гризли. Когато примката започна да се затяга около него, той направи отчаян опит да се измъкне от Пясъчен бряг, като изпразни револвера си в тълпата пред кръчмата „Аркада“ и препусна в Мечото дере, но в горния му край го пресрещна един дребен мъж на сив кон. Двамата се гледаха за миг без да проговорят. И двамата бяха безстрашни, хладнокръвни и самоуверени, и двамата бяха типове, които в цивилизацията на седемнадесети век са щели да минават за смели, но в деветнадесети се смятаха направо за „безразсъдни“.
— Какво държиш в ръката?… Да си открием картите — каза спокойно Тенеси.
— Две валета и едно асо — каза също толкова спокойно другият и показа два револвера и ловджийски нож.
— Тогава аз губя играта — отвърна Тенеси и с тази комарджийска шега захвърли безполезния пистолет и препусна обратно под конвоя на другия.
Беше топла вечер. Хладният ветрец, който обикновено излизаше, щом слънцето залезе зад увенчаната с гъстълаци планина, този път не стигна до Пясъчен бряг. В малкото дере не се дишаше от нагорещени смолести миризми, а от гниещите на брега клонаци и коренища, донесени от реката, идваше лек гаден лъх. Трескавата възбуда на деня и развихрилите се страсти още не се уталожваха в селището. Светлинки не спираха да се движат по брега на реката, без да будят отраженията в кафявите й води. На фона на черните борове ярко светеха прозорците на стария таван над пощенската кантора и през незакритите им с пердета стъкла насъбралите се долу безделници виждаха фигурите на онези, които тъкмо сега решаваха съдбата на Тенеси. А над всичко това в тъмното небе се открояваше Сиера Невада, която се издигаше далечна и безстрастна, увенчана с още по-далечни и по-безстрастни звезди.
Делото на Тенеси се разглеждаше дотолкова безпристрастно, доколкото можеха да бъдат безпристрастни съдия и съдебни заседатели, които се чувствуваха донякъде задължени да оправдаят с присъдата си допуснатите нередности при задържането и обвиняването му. Правосъдието на Пясъчен бряг бе неумолимо, но не и отмъстително. Възбуждението от гонитбата и личните чувства бяха стихнали след като Тенеси беше вече в ръцете им и те бяха готови търпеливо да изслушат защитата, която, както се бяха уверили, не беше достатъчно обоснована. Понеже за самите тях не съществуваха никакви съмнения, те нямаха нищо против да изслушат каквито и да било доказателства в полза на обвиняемия. Убедени в положението, че той трябва да бъде обесен, по принцип те като че ли му предоставяха по-голяма възможност да се защищава, отколкото той търсеше с наглата си безогледност. Съдията сякаш беше по-загрижен от престъпника, който равнодушен във всяко друго отношение, явно изпитваше мрачно удоволствие от създадените от него отговорности. „Аз не учавствувам в тая игра“ — беше неизменният, но добродушен отговор, който даваше на всички въпроси. У съдията — същия човек, който го беше хванал — за миг се мярна леко съжаление, че не бе го застрелял на самото „място“ тази сутрин; но веднага потисна тази човешка слабост като недостойна за един съдия. Въпреки това, когато на вратата се почука и се узна, че Съдружника на Тенеси дошъл да се изкаже в полза на обвиняемия, той бе веднага допуснат, без всякакви уговорки. Може би по-младите съдебни заседатели, на които съдебната процедура бе започнала да се вижда отегчително мудна, го посрещнаха с облекчение.
Защото той положително не беше внушителна фигура. Нисък и дебел, с ъгловато лице, станало свръхестествено червено от слънцето, облечен с торбеста дочена блуза и панталони, нацапани и изпопръскани с червеникава кал, при всякакви обстоятелства би имал чудноват вид, а сега беше направо смешен. Когато се наведе, за да остави в краката си донесената тежка чанта, от полузаличените надписи и знаци по кръпките на панталоните му се разбра, че използуваният за тях плат е бил по начало предназначен за не чак толкова възвишени цели. Но той пристъпи напред много тържествено и след като се ръкува с пресилена сърдечност с всички в стаята, избърса сериозното си смутено лице с голяма червена кърпа, мъничко по-светла от цвета на лицето му, отпусна мощната си ръка на масата, за да се опре, и така се обърна към съдията.
— Минавах оттук — заговори той, сякаш за да се извини, — пък рекох да се отбия, да видя какво става тук с Тенеси … моя съдружник. Много е горещо тая нощ. Не си спомням да сме имали някога такова време на Пясъчен бряг.
Той позамълча, но тъй като никой не го подкрепи с някой друг метеорологичен спомен, той пак прибегна до носната си кърпа и една-две минути усърдно бърса лицето си.