Любомир Николов, Георги Георгиев
Съдът на поколенията
От издателя
Три месеца след убийството на журналиста Елмър Уелч в Ню Йорк бе издадена неговата документална повест „В името на бъдещето“. Тази книга не успя да достигне до широките читателски кръгове. Полицията конфискува почти всички отпечатани екземпляри. Същата съдба постигна и книгата „Репортаж на века“, в която бяха събрани кореспонденциите на Уелч от двадесет и петия век.
Същевременно се разпространяваха най-различни версии за Съда на поколенията. Официалните източници твърдяха, че Уелч е бил член на нелегална терористична организация, която е извършила отвличанията. Деветнадесетте юристи, завърнали се от процеса, мълчат.
Нашето издателство разполага с един ценен ръкопис — повестта на Елмър Уелч „Върнатите дарове“. Предполага се, че е писана по време на пребиваването му в бъдещето. Откъси от тази повест се отпечатват заедно с откъси от „Репортажи на века“ и „В името на бъдещето“. Цялостното издаване на тези книги е забранено.
Може би „Съдът на поколенията“ също ще бъде конфискувана.
Но наш дълг е да нарушим мълчанието, което все повече обвива отминалите събития. Истината налага това — обективната истина, която не бива да бъде премълчавана. Защото светът върви само напред и никой не може да спре това развитие.
Навярно ще бъдем обвинени в злонамереност, в политическа провокация, във връзки с екстремистките кръгове, както стана с някои други издателства. Заявяваме категорично, че не сме комунисти. Но в нашия двадесет и първи век трябва да се държи сметка за обективната реалност. Комунизмът стана не просто главна, не само дори водеща сила — той е единствената възможност за ясно бъдеще. Сега, в началото на третото хилядолетие, той завоюва все по-широки позиции. Към него се присъединяват страни от Азия, Африка, Южна Америка. Факт са договорите за разоръжаване и за борба с екологическата криза.
Защо тогава репортажите на Уелч се оказаха толкова болезнена рана? Дали не за това, че тези договори, които споменахме, се заобикалят по всички възможни пътища от нашия „свободен свят“? Използувайки мирното съвместно съществуване, все още хиляди собственици на едрия капитал безнаказано нарушават международните съглашения за опазване на природата. Наистина, един международен трибунал би предизвикал доста сериозно политическо напрежение. Но Съдът на поколенията се състоя и неговата задача беше не само да осъди виновните, но и да стане едно предупреждение за всички, които вървят по стария път, компрометиран още далеч преди края на миналия век.
А щом такава е целта на Съда на поколенията, ние ще говорим за него, ще говорим за военните кръгове, които се мъчат да заплетат точките от договора за разоръжаване, ще говорим за онази държава от репортажа от четвъртия ден на процеса, която отново излезе с комюнике, в което заявяваше, че ще продължава ядрените опити, докато смята, че те са необходими за осигуряване на нейната безопасност.
Ние ще говорим и дори пълното унищожаване на тази книга няма да ни попречи.
Ню Йорк, 18 януари 2036 година
Зад прозорците на редакцията валеше дъжд, бавен и сив — друг не бяхме виждали от много време насам. Мрачният ден прихлупваше опушените грамади на небостъргачите. Само след половин час щеше да се наложи да запалим осветлението — в четири часа следобед на трети юли. По стъклата се стичаха мътни струи вода. Цялото Пето авеню зад тях изглеждаше размито и нереално като недовършена гравюра от средновековен майстор.
— Бихте могли да изгасите проклетите си цигари — сърдито каза малката Ли, приглаждайки наскоро боядисаната си, късо подстригана коса. — Ако искате да направите и тук атмосферата негодна за дишане, много по-просто би било да отворите прозорците.
Насядалите около масата мъже хвърлиха бегъл поглед към нея и отново се наведоха над новия брой на „Афтърнуун нюз“. Еди, навярно не разбрал забележката, измъкна пакет „Честърфийлд“ и на свой ред задими.
— Както искате — демонстративно обяви Ли, — отивам при международниците. Стив е тук и сега там може спокойно да се диша.
Аз единствен я изпратих с поглед. Чул шум, Стив със закъснение погледна към затварящата се врата, недоумяващо вдигна рамене и се обърна към мене:
— Как мислиш, Елмър, какво й става днес?
— Не знам. С всички ни става нещо от време на време. И никой не знае кога ще му се случи лош период. Може би е от времето.
— Когато бях млад — тържествено обяви Старият, — четвърти юли се празнуваше на открито. Тогава нямаше…