Председателя. Желае ли някой от обвиняемите да се защити срещу обвинението?
Обвиняемите мълчат. Единствено Фелипес скача на крака.
Фелипес. (високо, почти истерично). Аз ще остана в историята, всичко, което съм вършил, е за благото на моя народ!
Председателя. Историята ще се погнуси от вас, Алваро Фелипес. Позволете ни да знаем това по-добре от вас… Може ли Обвинителя да допълни нещо?
Обвинителя. Тук изложих цялата същност на обвинението. Бих могъл да говоря още много, но смятам, че казаното е достатъчно. Затова само ще призова съдебните заседатели да наложат най-тежкото наказание. Дори то не може да изкупи вината на престъпниците.
Председателя. Моля съдебните заседатели да обявят решението си.
Един от съдебните заседатели се изправя.
Председателя. Алваро Фелипес, президент на Естапоза.
Фелипес става на крака, отпуснат и прегърбен. По мургавото му лице се стича пот.
Съдебния заседател. Признава се за виновен.
Председателя. Хулио Моралес, съветник на президента.
Моралес изглежда спокоен, макар че несъмнено е главното действуващо лице в престъпленията.
Съдебния заседател. Признава се за виновен.
Моралес. Убеден съм, че това е най-голямата съдебна грешка. Аз съм невинен, но се подчинявам на вашето решение.
Председателя. Вината ви е доказана. Седнете. Генерал Майкъл Бърджес, специален пратеник на Съединените американски щати в Естапоза.
Съдебния заседател. Признава се за виновен.
Бърджес. Не признавам този съд за законен. Аз съм поданик на Съединените американски щати.
Председателя. Съединените американски щати не съществуват. Но тази зала се намира в Северна Америка, ако това може да ви убеди в нещо. Полковник Томас Пилкроу, командир на секретно американско подразделение в Естапоза.
Съдебния заседател. Признат за виновен.
Председателя. Защита и обвиняеми, желаете ли да кажете нещо преди закриването?
Тишина.
Председателя. В такъв случай обявявам днешното заседание за закрито.
Охраната влиза и извежда осъдените от залата.
Полицията напразно се опитваше да открие начина, по който репортажът на Елмър Уелч бе попаднал в редакцията на вестник „Ню енд нюз“. Главният редактор Стюарт Келвин упорито твърдеше, че го е намерил върху бюрото си сутринта на 21 юли.
Само три дни по-късно пред ООН бяха представени неопровержими доказателства за изпълнението на програмите №9 и №32 в Естапоза. Международната обстановка се наелектризира. Съединените щати не можеха вече да прикриват своето участие в събитията в Естапоза и за всеки случай приведоха армията в бойна готовност.
Но репортажите на Уелч продължаваха да излизат почти ежедневно. Срещу вестник „Ню енд нюз“ беше започнато съдебно дело. Адвокатите правеха всичко възможно, за да протакат делото. Стюарт Келвин не смяташе да отстъпва. Ненапразно го наричаха Носорога.
В края на юли излезе от печат биографията на Елмър Уелч. Скоростта, с която купувачите разграбиха тази бездарно написана книга, е още едно доказателство за популярността на кореспондента от бъдещето.
Все още не можех да свикна с това, че нямаше нужда да затварям прозореца на стаята си дори нощем.
Когато не бях в съда, прекарвах времето си в малка вила, отдалечена от града. През прозореца виждах обкръжаващата сградата поляна, зад която започваше борова гора. Господи! Дори най-съвършената климатична инсталация не би могла да очисти въздуха до такава степен и да го насити с аромата на смола. Това беше жив въздух, прозрачен и свеж. През него можех да виждам синьото небе и белите облаци.
В първите дни не напусках вилата. Гледах навън, гората ме привличаше, но в мозъка ми сякаш бяха натрупани определени стереотипи, сред които нямаше място за един чист свят. Имах чувството, че е достатъчно да прескоча прага и всичко да изчезне, да се превърне в някаква ефимерна илюзия.
Джонсън ме посещаваше всеки ден. Той идваше пеша през гората, заобикаляйки внимателно храстите и дърветата. Когато се случваше да бъда зает с поредния репортаж, той сядаше на креслото в ъгъла и чакаше, докато свърша.
Сутрин Джонсън пристигаше с флайър. Той кацаше до самата врата, за да мога да се прехвърля в кабината, без да прекосявам открито пространство. Всеки път, когато излитахме, видът на гората ме поразяваше. Тя се простираше до самия хоризонт, зелена и необятна. Летяхме ниско и можех да различавам отделните дървета. Отначало гората беше борова, после се появяваха широколистни дървета — бук, дъб и други, чиито имена не знаех. След четвърт час стигахме до града. Това беше един необикновен град — чист, бял, осветен от слънцето. По улиците му хората свободно дишаха уличния въздух. Всеки път, когато виждах тази картина, неволно си припомнях мръсните дъждове над Ню Йорк.