— Отлично знаем всичко — прекъсна го Еди. — Повтарял си го най-малко сто пъти, без да броим намеците, които пускаш всеки ден. Няма защо да се пишеш толкова мъдър. И ние сме родени през двадесети век.
Стария се обиди моментално. Чувството, че е познавал по-добри времена, беше единственото, на което той държеше, и Еди отлично знаеше това. Седнали на срещуположни страни на масата, двамата враждебно се оглеждаха. Под небръснатите бузи на Стария заиграха възловатите мускули на челюстите. После четината се отпусна надолу, лицето му миролюбиво се заглади и стана ясно, че до схватка няма да се стигне. Еди вече съжаляваше за думите си.
— Извинявай — каза той, — не исках да те обидя.
— Дреболия — успокои го Стария. — Ти просто не разбираш какво беше някога. Не знам, може би наистина като дете ти се е случвало да видиш някой запазил се кът. Но това, което аз помня, е съвсем друго. Не искам да кажа, че тогава нямаше замърсяване. Не, сър, имаше, и още какво! В Лос Анджилиз например още по онова време не можеше да се диша. Но в уикенда човек можеше да седне в колата си — кола без всякакви там климатични установки, — да кара десет, двайсет, трийсет мили, ако потрябва, но накрая непременно намираше място, където слизаше от колата заедно с жената и децата си, изваждаше от багажника провизиите и обядваше на истинска зелена трева. Аз не говоря за по-малките градчета, в които дърветата растяха направо на улиците.
Той притвори очи и замълча. Навярно мислено се пренасяше в онова не дотам далечно минало, което ние не можехме да си представим.
— Стига празни приказки — каза Стив. — Погледнете по-добре тези заглавия в „Афтърнуун нюз“. Пита се как могат те да узнаят за изчезването на генерал Бестън, а ние да не можем да отпечатаме нито ред.
— Не забравяй, че ние първи писахме за изчезването на полковник Пилкроу миналата седмица — казах аз.
— Двама за осем дни — обади се Ендрю. — Ония от Пентагона сигурно са се побъркали от страх. Обзалагам се, че всички секретни служби са на крак.
Стив стана, загаси цигарата си в пепелника и започна да се разхожда из стаята.
— Подробностите не са важни. Носорогът вилнее. Обещава да изрита всички ни от редакцията, ако изтървем още един подобен случай.
— Нямам нищо против тази идея — ухили се Еди. — Още от миналата година мисля да напусна вестника. Работата е волска, а заплатата твърде ниска за един уважаващ себе си журналист.
Като идея това не беше лошо. Аз също мислех да напусна вестника, но още не бях го направил. Всъщност „Ню енд нюз“ съвсем не беше най-доброто място, за което би могъл да мечтае човек. Работа наистина имаше много, а с мистър Келвин, главният редактор, наричан Носорога, беше по-добре да си нямаш работа. Конкурентите от „Афтърнуун нюз“ знаеха това и недоумяваха пред загадката на нашето оставане. Недоумявахме и ние.
— Да препечатаме тяхното съобщение в новия брой. Разбира се, с леки изменения — предложи Стария.
Стив изморено затършува из джоба си за цигари.
— Все едно дали ще го препечатаме или не. То е безнадеждно остаряло. Въпросът е принципен.
Този принципен въпрос беше толкова стар, колкото и самият вестник. Как да бъдем по-добре осведомени от „Афтърнуун нюз“? Над тази привидно проста проблема си блъскаше главата вече трето поколение репортьори и въпреки обединените усилия отговор досега не беше открит.
Разискванията, от които всяка дума ми беше известна предварително, щяха да продължат най-малко още един час. Без никаква полза, естествено. Присъствието ми тук не беше задължително, нито пък полезно.
Станах и тръгнах към вратата. Зад гърба ми дебатите, продължаваха.
— Само случаят може да ни помогне — горещеше се Еди, забравил, че смята да напуска. — Ако някой от нас…
Затворих вратата зад гърба си и гласът му секна, задържан от дебелата мека преграда. В коридора беше тихо. Навярно всички работеха над новия брой. Скритото осветление хвърляше по стените и покрития с мек килим под бледосинкава светлина, от която лицето на идващата срещу мен секретарка на Носорога изглеждаше мъртвешко. Заради това осветление целият персонал наричаше коридора „Алея на обесените“.
— Здравей, Ани — поздравих аз.
Секретарката се усмихна и спря на две крачки от мене.
— Здравей, Елмър. Какво става при вас? Телефонът ли е повреден? Шефът едва се беше успокоил, когато поиска да ви телефонира, и отново се разбесня.
— Пак ли за този нещастен генерал?
— Не, изглежда, нещо друго. Още сутринта ми беше казал да приема някой си мистър Джонсън, ако го потърси. Преди десет минути мистър Джонсън дойде, влезе в кабинета и почти веднага шефът поиска да говори със Стив. Като разбра, че телефонът ви не отговаря, вдигна обороти и ми нареди веднага да извикам Стив в кабинета му. Хайде, довиждане, Елмър. Трябва да бързам.