— Няма да се нуждаете от компас. Гората може би ви изглежда необятна и заплетена, но всъщност е невъзможно човек да се заблуди в нея. Опитайте.
Когато потеглих на път, все още не вярвах, че всичко ще бъде толкова леко. Но колкото повече се отдалечавах от вилата, толкова по-ясно разбирах докъде са довели грижите за опазване на природата. От време на време през дърветата виждах бели постройки, веднъж дори различих флайър, кацнал на малка поляна, но не се приближих. Желаех да бъда сам в пътешествието си. А малко по-късно открих пътеката.
Тази пътека по нищо не се отличаваше от другите, по които бях вървял досега. Но щом стъпих на нея, почувствувах как кръвта в тялото ми заигра по-буйно, мускулите ми се обтегнаха и с всеки миг аз крачех по-леко. Не знам какво и къде беше монтирано, но можех да се закълна, че земното притегляне е намаляло. От бавната, равномерна походка преминах в бяг, сетне в нещо неописуемо, почти равносилно на полет. Не само гравитацията играеше роля за това чудо. В тялото ми наистина се вливаха сили и аз летях с огромни скокове, преодолявах по десет-петнадесет метра, превръщах се в птица.
За миг на едно от разклоненията на пътеката се мярна синкав облак, в който лениво се плискаха пенести морски вълни. И аз знаех, че ако завия по разклонението, ще мога да тичам все така чак до морето.
Опиянението от невероятния полет ме замайваше така, че забелязах новия „облак“ едва когато прелетях край него. С крайчеца на окото си видях широкото, чисто течение на река и в същия момент реката наистина се появи пред мене. Но вече беше късно, за да спирам или да набирам инерция за скока. Отхвърлих се напред прекалено слабо и прелетях не повече от петнадесет метра. Точно толкова колкото беше нужно, за да стигна до средата на реката.
Слабата гравитация и приливът на сили ми позволиха, преди още да потъна до гърдите, да се отблъсна от повърхността на водата. Новият скок ме прехвърли на другия бряг.
Събух мокрия панталон и го проснах на слънце. Ризата ми почти не беше пострадала.
Неочаквано от гората излезе Хенри Уейн.
Той изглеждаше не по-малко учуден от мене. Позна ме веднага, защото вече се бяхме срещали в Двореца на правосъдието — тогава исках да взема от него интервю, но той отказа. Може би ме беше забелязал на първия ред, въпреки че обикновено не гледаше към залата.
— Привет — каза Уейн и седна до мене.
Извадих от джоба на ризата почти пълен пакет цигари и го протегнах към адвоката.
— Не пуша — промърмори той. — Поне засега.
Разбрах го много добре. Аз самият почти не пушех, откакто бях пристигнал. Въздухът не ми позволяваше.
— Захвърли тоя боклук — посъветва ме Уейн. — Ние сме се нагълтали с толкова отрови, че нямаме нужда от повече.
Замахнах и хвърлих пакета в реката. Той заплува по течението, приближи се към брега и остана в ниските клони на един храст.
— Само тука човек може да почувствува, че наистина живее — казах аз.
Гигантът мрачно кимна и дългите му бакенбарди се разклатиха.
— Живеем и се радваме като еднодневки. А някой ден процесът ще свърши и ние пак ще се озовем в ония мръсни свинарници, които някой глупак е нарекъл градове. И отгоре на всичко трябва да защищавам гадове, които ден след ден са унищожавали всичко това.
Можеш да се откажеш.
— Няма да го направя. Знаеш много добре защо ще продължавам да ги защищавам. Заради парите! В нашето проклето време човек трябва да плаща дори за въздуха, който диша.
Той помълча и добави:
— А бих искал да остана тук…
Смъртта на атола Тетатоера
На днешното заседание обвиняемите са петима. Всички те са поданици на страна, чието име по понятни причини няма да споменавам, а не искам да използувам измислено име, защото репортажът ми ще загуби своята документална стойност. Подсъдимите са взели участие в ядрените опити на атола Тетатоера. Седнали един до друг на подсъдимата скамейка, петимата мъже образуват една странна разнородна група. На десния край е високия генерал Йор Креснер. До него, сякаш иска да подчертае контраста, се е свил Ирмар — типичен кабинетен учен, с очи, скрити зад дебелите стъкла на очилата. Следва Евгений Потонски — поляк по произход. Предпоследен в групата е полковник Сертон. На левия фланг седи океанологът Евидж.
Както всеки ден, на мястото на защитата е Хенри Уейн. До него се намира днешният втори защитник, известният парижки адвокат Ролан Колотие.
Председателя. Откривам четвъртия ден на процеса. Днес са призовани виновниците за унищожението на атола Тетатоера.
Колотие. Господин председателю, смятате ли, че за подобен случай може да се търси отговорност от пет души, дори ако те са били ръководители на опитите? Става дума за въпрос от държавно значение за страната и в него са участвували далеч по-голям брой хора. Освен това аз съм сигурен, че и петимата са действували от чисто патриотични подбуди.