И тя изтича към вратата, от която току-що бях излязъл.
Докато се спусках с асансьора, се мъчех да се досетя кой може да бъде този мистър Джонсън. Обикновено Носорога не приемаше толкова лесно своите посетители. Те трябваше да преминат през Ани, а тя въпреки великолепната си външност умееше да се справя с неканени и дори канени гости. Накрая се отказах от по-нататъшно умуване. Щях да запитам Стив.
Най-после асансьорът леко се разтърси и спря. Излязох в обширния хол. През стъклените врати се виждаше мрачното Пето авеню и блестящите мокри коли, които се движеха по него. Повечето от тях бяха електромобили, но останалите стигаха, за да примесят към влажната мъгла тежкия бензинов дъх на изгорели газове.
За момент се поколебах дали да изляза. Разходките по улицата никога не са ме привличали. Ала влечението към бара на Бил беше по-голямо, отколкото отвращението към мръсния дъжд. Отворих вратата и се спуснах по стъпалата към тротоара.
Докато вървях към бара на Бил, погледнах към небето, сякаш моето излизане можеше по някакъв начин да поправи времето. Разбира се, всичко си беше все същото — гъст смог, довлечен дявол знае откъде — от дима на електростанциите, от промишлените райони и, естествено, наш, нюйоркски пушек, дело на автомобилите. Откакто съм се родил, законите забраняват бензиновите двигатели, а фирмите заобикалят законите.
В бара нямаше никого. Само Бил, седнал зад стойката, унило прелистваше новия брой на „Афтърнуун нюз“.
— Здравей, Бил — казах аз, задържайки кашлицата.
Той се изправи, кимна и промърмори нещо неясно вместо отговор.
Обичах този бар. Обикновено го посещаваха хора само от нашия вестник. Голяма част от разискванията върху новите материали ставаше именно тук и ние така бяхме свикнали с Бил, че го смятахме едва ли не за сътрудник на редакцията. Освен това климатичната инсталация беше отлична и въздухът винаги свеж.
Седнах на едно от високите столчета и погледнах навън. Изглежда, беше станало задръстване. Колите стояха на едно място. Полицай с кислородна маска бързо крачеше покрай тях по посока на движението. От шлема му се стичаха мътни дъждовни струи.
— На оня там никак не му е добре — философски забеляза Бил.
Беше ми все едно дали на полицая му е добре, или зле.
— Както обикновено ли? — запита Бил.
Кимнах утвърдително. Той сложи пред мене чаша и я напълни до половината с уиски.
Вратата се отвори и в бара нахълта малката Ли. Навярно беше пробягала разстоянието дотук, за да не си намокри прическата. На лицето й, поруменяло от тичането, няколко отекли се капки бяха оставили тъмни следи. Като постоя малко, Ли ми кимна и се покатери на табуретката до мене.
Бил мълчаливо започна да приготвя коктейл.
— Синя Индия — поръча Ли.
— Знам — каза Бил.
След малко чашата с коктейла стоеше пред Ли. Тя отпи, смръщи вежди и негодуващо възкликна:
— От ден на ден все по-лошо! Не искам да те обидя, Бил, но това поило е направо отвратително.
— Не се обиждам — каза Бил. — Синтетика. Сега всичко е синтетично. Синтетично уиски, синтетична храна, синтетично сърце, синтетична кожа… Боя се, че скоро ще започнат да ни слагат и синтетични мозъци.
Той се приведе през стойката към мене и доверително прошепна:
— В момента имам истинско натурално царевично уиски.
Малката Ли недоумяващо сви устни.
— Царевично?
— Брат му го прави от истинска царевица — поясних аз. — Той живее някъде на юг и сее царевица.
— Във Флорида — допълни Бил. — Там все още, макар и рядко, се намират прилични места. Но напоследък брат ми се оплаква, че царевицата расте все по-зле. Ако продължава така, даже високата цена, на която продава своите натурални царевични продукти, няма да му помогне.
— Това уиски сигурно е много скъпо — забеляза Ли.
— Доста, но няма да ви кажа колко. Сега аз черпя.
Бил се наведе под стойката и затършува отдолу. След малко над повърхността изплува бутилка от зелено стъкло без етикет, после се подаде главата на бармана и накрая той се изправи в цял ръст. С чиста бяла кърпа Бил внимателно избърса две чаши, постави ги пред нас и наля прозрачна течност от бутилката.
Само веднъж ми се беше случвало да опитам от това питие — преди две години в същия бар. Бил не беше скъперник и с удоволствие предлагаше на старите приятели по чашка царевично уиски, което те не бяха в състояние да платят, но за брат му не можеше да се каже същото. Той твърде рядко изпращаше от Флорида някоя бутилка. И навярно имаше право. Защото всеки можеше да разбере какъв труд е да отглеждаш каквото и да било растение в нашата замърсена среда.