Имаха ли разум?
Една разумна раса бе унищожена!
С тези думи започва обвинителната реч. Цялата зала притихва и всички погледи се насочват към обвиняемите.
Днес те са трима. Ще се опитам накратко да обрисувам всеки един от тях.
Полковник Рой Брентън. Едър, широкоплещест мъж във военна униформа. Въпреки стегнатите дрехи вече се чувствува прогресиращото му напълняване. Косата му е късо подстригана, лицето му е загоряло от слънцето — нещо, на което могат да завидят милиони жители на покритите със смог градове. Полковник Брентън е началник на секретната военна база за океанологически проучвания, разположена на брега на Мексиканския залив, близо до град Евърглейдс.
Доктор Чарлз Търнър. Млад мъж, може би най-младият обвиняем в процеса. Той едва ли е на повече от тридесет години. Лицето му е красиво, но издава прекалено голяма самоувереност, като у човек, свикнал винаги да постига успехи. Наистина, за своята възраст той е сполучил в доста неща. Макар и неизвестен в широките кръгове, Търнър е един от най-големите американски специалисти по генетична хирургия. Освен това той е отличен микробиолог. Но вместо да се занимава с научни изследвания в някой институт и вечно да чака помощ от държавата, той е предпочел бързата и блестяща кариера на сътрудник във военните организации. До прехвърлянето си във Флорида е работил в Ред форт, центъра за бактериологически изследвания, печално известен след многобройните смъртни случаи, станали в неговите околности.
Третият обвиняем е Хю Делмар. Висок и слаб, с ъгловата фигура, върху която костюмът изглежда прекалено широк. Кожата на ръцете и лицето му е тъмна, загрубяла от непрекъснатото плуване в морската вода. Официално Делмар се води като биолог към базата във Флорида, макар да няма съответното образование. Той е добър леководолаз и един от най-големите познавачи на делфините. В това се състои и неговата работа в базата. Без неговата помощ много от военните програми, свързани с делфините, не биха могли да бъдат осъществени.
Обвинителя продължава речта си:
— Волно или неволно, през XXI век бе извършено едно от най-чудовищните изтребления, които историята познава. Само за няколко години изчезнаха всички китообразни — синият кит, финвалът, сейвалът, кашалотът, нарвалът, гренландският кит, южният кит, сивият кит, косатката, бутилконосът, делфинът афалина, амазонският делфин, китовидният делфин, сивият делфин… Списъкът на изтребените видове би бил прекалено дълъг, за да посоча всички. Това са 84 вида китове и 43 вида делфини. Милиарди отделни екземпляри, погубени изведнъж и завинаги. Днес напразно си задаваме един мъчителен въпрос: бяха ли разумни? Никой вече не може да отговори със сигурност. Никакви изследвания не могат да бъдат проведени — няма какво да се изследва. Делфините в басейните и океанариумите не надживяха дълго своите братя. Последният делфин в света умря към края на 2042 година.
Нека се обърнем към онова, което е било установено преди измирането на китообразните. Учените са открили, че мозъкът на китовете и делфините е извънредно сложен. Това е особено ярко изразено при делфините. По сложност на някои области и по брой на нервните клетки мозъкът на делфина може да бъде поставен далеч пред човешкия. Само по себе си това не е доказателство за разумност, но вече привлича вниманието. Друга, доста интересна подробност е необикновеното дружелюбие на делфините спрямо човека. Стотици давещи се хора са били спасени от делфини.
Друго доказателство за разумността на делфините е техният език. Смята се за несъмнен факт това, че делфините разговарят. Много експерименти, провеждани от най-различни учени, са потвърдили, че тези морски жители имат свой език. Нещо повече. Според лингвистите човешката реч има четири степени на сложност — звук, сричка, дума, изречение. У делфините тези степени са пет. Тяхната реч е много по-сложна от човешката. Можем да предполагаме, че в някои области на разума те са били даже по-напреднали от хората. Единственото възражение против такова предположение е липсата на това, което ние наричаме „цивилизация“. Но подобно възражение не е убедително. Средата, в която живеят делфините, е прекалено благоприятна и не налага създаването на изкуствени условия за живот. Така че онези, които обявяват делфините за неразумни същества, поразително напомнят за подобни твърдения, отправяни срещу негрите. Липсата на цивилизация може да помогне за изключително развитие на традиции, епос, нрави и обичаи — всичко онова, което може да задържи обединено едно разумно племе.