Зиберт. Бих желал да посоча, че в последния си разговор със Зеебом Винцер се е държал грубо и предизвикателно. Постъпките на Зеебом след разговора са били продиктувани от силен афект, аз дори бих казал от временна невменяемост.
Председателя. Твърдението на защитата се отхвърля. От стереокартината ясно се вижда, че всичко е било подготвено предварително, в случай че Зеебом не се споразумее с Винцер.
Зиберт. След като последното ми предложение не се приема, аз нямам какво повече да кажа.
Председателя. Желае ли обвинението да добави нещо?
Обвинителя. Не.
Председателя. В такъв случай се обръщам към съдебните заседатели с въпроса, виновен ли е Герхарт Зеебом?
Представителя на съдебните заседатели. Виновен.
Председателя. Закривам деветия ден на процеса.
Във флайъра бяхме трима — аз, Джонсън и Хенри Уейн. След първата среща при реката бяхме се сприятелили с адвоката и често прекарвахме заедно свободното си време. Но въпреки че на всеки ден от процеса се падаха по два дни почивка, ние не винаги можехме да се срещаме. Уейн водеше дълги разговори със своите помощници и обвиняемите, обмисляйки тактиката за следващия ден. Аз, когато не бях зает с репортажите, работех над записките си, които се надявах да издам след завръщането си като отделна книга. Почти всеки ден правех дълги походи из гората, обкръжаваща моята вила.
След десетия ден на процеса Уейн ме помоли да се преместя при него. Съгласих се. Вилата му почти с нищо не се отличаваше от моята, а гората около нея беше дори по-красива. Разбирах, че Уейн скучае. Честите разговори с обвиняемите бяха за него досадно задължение. Той продължаваше да води защитата старателно, но в разговорите, които водехме, често издаваше своята неприязън към подсъдимите. За него всичко беше ясно. В разговорите с Уейн обвиняемите разкриваха истината с много повече подробности, отколкото на процеса. Това беше достатъчно за адвоката, за да ги намрази. Той желаеше да се откаже от ролята си и само мисълта за завръщането го караше да се въздържа.
Вилата на Уейн беше достатъчно голяма, за да не си пречим. В своя кабинет той разговаряше с обвиняемите и вторите защитници, докато пазачите чакаха във флайъра, с който пристигаха. Разговорите продължаваха по няколко часа. После обвиняемите излизаха, качваха се заедно с охраната във флайъра и отлитаха. Оставахме сами. Уейн нервно се разхождаше из стаята си, ругаеше гласно и риташе мебелите. Един ден бях седнал пред вилата, когато през отворения прозорец долетя гласът му:
„За нищо на света не си струваше да се тикам в тази мръсотия. Като защищавам тези престъпници, всъщност им ставам съучастник, макар че го правя за хонорара. За мръсните им, вонящи пари, с които трябва да се храня и обличам. Проклет занаят!“
Навярно не знаеше, че съм отвън. Станах и дискретно се отдалечих.
Малко по малко гневът му минаваше и той идваше при мене. Разбира се, никога не ми казваше повече, отколкото имаше право, но това нямаше значение — на следващия ден узнавах всичко.
Сега летяхме с Джонсън към една от екологичните станции. И двамата отдавна желаехме да видим как се води борбата срещу опустошенията.
Под нас лежаха безкрайни гори. Само понякога прелитахме над малки градчета, които не нарушаваха красотата на пейзажа. Тук природата беше възстановена напълно.
— Не се учудвайте — каза Джонсън. — Летим над слабо заселени райони. Тук е нещо като резерват. Впрочем такива места има по целия свят. Сега градовете се строят главно в безплодните области, близо до границите на горските местности. Ние настъпваме срещу пустините вече столетия, но това е трудна работа.
— Трудна за вас? — недоверчиво се обади Уейн.
— Е, да. Вие смятате, че хората от двадесет и пети век са всемогъщи. Вярно е, че вече заселваме планетите и летим до други звезди. Борим се с чуждата природа и понякога побеждаваме. Лекуваме успешно почти всички болести. Но да излекуваме природата все още не можем. Да се борим със злото, оставено от хората, живели преди нас, е далеч по-трудно.
А гората под флайъра се простираше все така зелена и безкрайна. Струваше ми се, че тя стои тук от хилядолетия, още от самото начало на света. Към небето се издигаха могъщите клони на вековните дървета. Понякога от листата излитаха цели облаци от птици. На една поляна зърнах стадо диви свине. Сякаш отгатнал моето възхищение, Джонсън каза: