Двамата с Ли едновременно надигнахме чашите си. Бил с усмивка изчака да спрем да кашляме и поясни:
— Това е най-доброто уиски за последните пет години. Велика сила. Само не казвайте на другите. Ако узнаят, ще наводнят бара.
— Какво става при международниците? — обърнах се аз към Ли.
— И те се оплакват от изчезвания. Отвлечен е Фелипес.
— Президентът на Естапоза?
— Същият. Но това навярно е работа на ЦРУ. Заменят един агент с друг.
В този момент в бара влезе Стив. Не бързаше. От цялата редакция той единствен не обръщаше внимание на времето и като истинска рожба на големия град недоумяваше пред нашия възторг, когато в редките хубави дни слънцето се показваше на небето.
— Привет, Ли — каза Стив. — Привет, Елмър. Носорога те търси като луд.
Ръката, с която поднасях чашата към устата си, спря насред пътя. Само това ми липсваше.
— За какъв дявол съм му притрябвал?
— Изглежда, че един посетител иска да говори с тебе. Някой си мистър Джонсън. Отначало потърси мен, зададе ми няколко идиотски въпроса за времето и ме пусна да си вървя. През цялото това време Носорога си седеше зад бюрото и благосклонно наблюдаваше как разговаряме. А аз го познавам, Елмър. Носорога не е от тия, които търпят някой да се разпорежда на тяхна територия. Пита се, защо той не вземе да хване тоя мистър Джонсън за яката и да го изрита от редакцията?
— После? — нетърпеливо го прекъснах аз.
— После Джонсън се приближи до Носорога и почнаха да си шушукат. Тогава Носорога ми поръча да те повикам, а тебе те нямаше и в редакцията отново настъпи буря.
Този път успях да стигна до хола, без да си поема дъх, навярно защото летях като стрела. Асансьорът ме понесе нагоре и след малко аз вече стоях пред бюрото на Ани.
— А, ти ли си! — усмихна се тя. — Влизай, шефът те чака.
— Слушай, Ани, можеш ли да ми обясниш каква е тая история?
— Нищо не знам, Елмър… Не е ли все едно? След малко ще разбереш за какво са те повикали.
Събрах смелост, решително отворих вратата и влязох в кабинета на Носорога. Той седеше зад масивното си бюро, прикривайки яростта си с натегната усмивка. Тайнственият мистър Джонсън седеше в креслото до прозореца и внимателно ме оглеждаше. Изглеждаше на около четиридесет години, но в косата му нямаше нито един бял косъм. Беше облечен в сив костюм, малко широк за сухото му тяло.
— Добър вечер, мистър Уелч — поздрави той. — Седнете, моля.
Седнах в креслото срещу него и зачаках. Явно беше, че сега той ръководи действието. Носорога си оставаше само мълчалив свидетел, ненужен, но от когото Джонсън не можеше да се избави.
— Как сте, мистър Уелч? — любезно запита Джонсън. — Как живеете?
Бях нащрек. Стив казваше, че Джонсън му е задал само няколко въпроса за времето, но може би тъкмо в такива незначителни въпроси се криеше нещо важно. Опитах се да обмисля отговора си. Физически усещах как текат секундите, а нищо подходящо не ми идваше наум.
— Всичко е в ред. Живея нормално, ако това искате да знаете. Старая се да правя добри репортажи, макар че от това не винаги излиза нещо.
Джонсън кимна с разбиране. Вероятно беше очаквал подобен отговор.
— Времето напоследък се развали — замислено каза той.
— Нищо особено. Може би вали малко повече, отколкото се полага, но при нашия климат това е дреболия. Отдавна сме свикнали с юлските дъждове.
— Това като че ви харесва.
— Не мисля. Откровено казано, не обичам дъжда. Да попаднеш под такъв дъжд е все едно да се изкъпеш с дрехите в отпадъчните води на някой химичен завод. Неотдавна имаше слух, че някъде в Тексас паднал дъжд от солна киселина. В „Афтърнуун нюз“ даже писаха за това, но не можаха да подкрепят съобщението с факти и само се изложиха.
Джонсън ме наблюдаваше с видимо удоволствие. Носорога прехвърляше сърдит поглед от мене към него и обратно, но запазваше мълчание.
— Кажете, мистър Уелч — каза най-после странният посетител, — какво мислите за тази замърсена среда, в която живеете. Разбирате какво искам да кажа, нали? Въздухът, водите, почвата… С две думи — всичко е замърсено до такава степен, че за живот няма почти никакви условия.
По напрежението, с което очакваше отговора, разбрах, че е зададен решителният въпрос. Знаех, че Стив е отговорил неправилно, иначе нямаше да търсят мене. Но какво беше отговорил Стив?
Изведнъж ме обхвана раздразнение. Защо трябваше да отговарям на този мистър Джонсън, дошъл неизвестно откъде и неизвестно защо? Само защото беше намерил начин да опитоми Носорога? Нямах намерение да се подчинявам, без да знам защо.