— Тук е залесявано преди две и половина — три столетия.
На хоризонта се извиси група хълмове, покрити със зеленото наметало на гората. Нашият водач спусна флайъра по-ниско и го насочи право към възвишенията. Тук дърветата се разреждаха, ставаха по-ниски. Между тях буйно растяха храсти.
Хълмовете се уголемяваха. Те вече закриваха всичко пред нас. За миг ми се стори, че ще се блъснем в дърветата. В последния момент Джонсън изви флайъра нагоре. Възвишенията стремително преминаха под нас и изведнъж аз и Уейн извикахме.
Смяната на картината беше смайващо бърза. Зад хълмовете се простираха още няколкостотин метра храсталаци, а след това започваше пустинята. Сивкавочерна равнина, покрита с пясъци и скали, ни обкръжаваше от всички страни освен отзад. Сухите ветрове премятаха облаци прах, носеха ги към храстите, сякаш се мъчеха да си възвърнат изгубената земя. В една ивица от стотина метра храстите бяха отстъпили и изпод пясъка се подаваха почернели клони.
Продължавахме да летим над пустинята. Хълмовете останаха далеч зад нас. Отминавахме миля след миля, но виждахме все едно и също: мъртва земя, без следа от зеленина. Никакво възвишение, никакво дърво, никаква река не нарушаваха еднообразието на пейзажа.
Внезапно Уейн посочи към нещо бяло, очертаващо се в далечината. Флайърът се приближаваше към това място и ние скоро разбрахме какво виждаме. Сред пустинята лежаха развалините на отдавна загинал град. От пясъка стърчаха полуразрушени бетонни стени, тук-там можехме да различим улиците.
— Един от старите американски градове — каза Джонсън. — Тук се срещат и други развалини. Някога на мястото на тази пустиня е имало развит промишлен район.
Отминахме развалините и почти веднага забелязахме нещо ново. Срещу нас се появи широко зелено петно.
Пустинята свършваше! Отново виждахме храсти, след тях ниска гора, над която се издигаше голям бял купол.
Джонсън навярно се беше досетил за нашите мисли, защото заговори отново:
— Пустинята не е свършила. От другата страна на тази гора тя продължава. А тук е екологическата станция, която искахте да видите.
Приземихме се до белия купол. Джонсън повдигна капака на флайъра и веднага в кабината нахлу непоносима горещина. Едва сега разбрах, че прозрачният капак играеше ролята на светофилтър. Ослепителната слънчева светлина се отразяваше от гладката повърхност на купола. Но тревата наоколо беше зелена.
Излязохме от кабината. Никой не ни посрещна. Струваше ми се, че станцията е мъртва, както обкръжаващата я пустиня. Тишината изпълваше всичко наоколо. В листата на дърветата не пееха птици, в горещия въздух не бръмчаха насекоми. Беше странно в този климат да виждам зелена растителност.
Джонсън ни поведе към една врата в стената на купола. Озовахме се в дълъг коридор, от който се отделяха много разклонения. Завихме по едно от тях, изкачихме се по няколко стъпала и влязохме в малка зала, която в първия момент ми напомни помещението на дехронатора. Стените бяха покрити от екрани и командни пултове. Един човек, облечен в плътно прилепващ към тялото му работен комбинезон, седеше в единия ъгъл и пишеше нещо в голям дневник, лежащ на коленете му.
— Здравей, Фред — каза Джонсън. — Доведох гостите.
Човекът остави дневника и се изправи.
— Фред Хорнър, началник на екологична станция 49. А вие, предполагам, сте Елмър Уелч и Хенри Уейн.
Той бързо се ръкува с нас и без да чака въпросите ни, разпъна върху бюрото голяма карта.
— Това е нашият район — Малката централна пустиня. Ето, тук е станцията. Тук са развалините на Цинцинати — може би вече сте ги видели. Край развалините минава коритото на някогашната река Охайо. Сега се разработва планът за нейното възстановяване. Но преди това трябва да се прочисти почвата, а това е най-тежката ни задача. Засега обаче ние работим повече в противоположното направление. Започнахме неотдавна, нали виждате колко малко сме извоювали — само двадесетина квадратни мили. Прочистваме почвата, напояваме я, засаждаме растенията и чакаме. Най-често те загиват — почти никога не се случва да поникнат от първия опит. Много по-зле е, когато започват да растат необикновени… неща… нямам по-подходяща дума.
Рязък звън прекъсна думите му. На единия екран се появи лице на негър, покрито с прах и пот.
— Фред, Лино загива — изкрещя негърът. — Квадрат С-8.
Началникът на станцията захвърли картата и се обърна към екрана.
— Спасителната група?