— Отказвате ли се от защитата?
— Не! Не, дявол да ви вземе! Но сега ме оставете да си почина. Махайте се оттук, докато не съм ви изхвърлил. Вървете и се опитайте да разберете целия ужас на престъплението си.
След малко флайърът излетя. Уейн нахълта в стаята ми, зачервен от ярост, измъкна цигара от лежащия на масата пакет и съсредоточено запуши. Отстъпих му мястото си в креслото, но той не искаше да седне.
— Мръсници! Всички са такива мръсници, Уелч! Те искат от мене защита, без да се интересуват дали одобрявам действията им, или не. Мислят, че е достатъчно да платят, за да изтрият престъпленията си.
Той се облегна на стената до прозореца и уморено каза:
— Завиждам на Обвинителя.
Мрак…
Мрак и студ.
Светът е мъртъв. Животът е изчезнал завинаги от планетата Земя. Небето е почерняло, закрито от тежки черни облаци. През тази плътна завеса едва проникват неясни лъчи светлина. Над света царува вечна тъмнина. Нощта е простряла своята власт върху двете полукълба на планетата.
От облаците се сипе черен сняг и покрива безкрайните равнини. Вятърът с вой върти из въздуха черни вихрушки. Над голите полета се носят снежни смерчове и падат по земята. Реките са замръзнали, сковани в ледове.
Какъв студ! Аз стоя сред този леден ад и замръзвам. Очите ми бавно привикват към мрака. Вглеждам се в далечината, но картината навсякъде е една и съща. Дошъл е краят на света, не така, както го представя Библията, а както сме го подготвили ние, хората. Да, ние сами подготвихме гибелта си. Мога ли сега да се учудвам, че неизбежното се е случило?
Земята е възникнала преди милиарди години в своето огнено рождение, но още тогава тя е била неизлечимо болна, когато в океаните й са възникнали първите живи клетки. Болестта е напредвала бавно и неусетно. Живите същества са завоювали сушата, размножавали са се, измирали са и са тласкали напред нови видове. Минали са милиони години и болестта е достигнала своята криза. На Земята се е появило едно малко, но могъщо същество — човекът. Това същество отначало не се е различавало от животните. То се е покорявало на природата. Но болестта е била толкова напреднала, че нищо вече не е можело да я спре.
Човекът започнал да подчинява природата на своята воля. Стремежът на част от хората да имат все повече и повече довел до момент, когато вече нямало връщане назад.
И ето — кризата е минала. Земята е мъртва. Какво пък, може би това е справедливо. Човекът е възникнал в един ледников период и е загинал в друг. Великолепен надпис за надгробен паметник на човечеството, ако има кой да го издигне.
В замръзналите океани са загинали последните останки от живота. Може би някои микроорганизми са инцистирали и при затоплянето ще оживеят. Но това няма да бъде скоро. Хиляди години ще изминат, преди първият слънчев лъч да пробие облаците.
Аз летя над безкрайните равнини, покрити със сняг и лед. От някогашните градове не е останала и следа. Всичко е затрупано. В планините огромни ледници пълзят надолу със сляпо упорство. Сега те владеят този свят, погубен от нас. Планетата е загинала окончателно.
Край на света… Край на хората… Край на всичко.
Но каква е тази светлина? Къде се намирам?
Аз седя в удобно металическо кресло. До мене, в също такова кресло, седи Хенри Уейн. Пред нас стои Джонсън.
— Видяхте всичко, нали? — казва той. — Беше нереална картина. И въпреки това би могло да стане. Изчислено е с математическа точност, при пропускане само на един детайл от световното развитие.
Дълго мълчим. После Уейн става.