— Не ми харесва и толкоз! Мисля, че това замърсяване е най-голямата гадост на нашето време. Лошото е, че то продължава от десетилетия насам. На времето писаха доста по този въпрос, но вестниците изведнъж млъкнаха. Запитайте мистър Келвин, той може би ще каже защо сега не печатаме подобни материали.
Носорога ме изгледа кръвнишки и се обърна към Джонсън.
— Темата остаря. Кога беше още… Помните ли кога подписаха Московското споразумение?
— Имате предвид Московското споразумение за борба с екологическата криза — не запита, а по-скоро уточни Джонсън.
Главният редактор кимна.
— Точно така. Ами че аз тогава още бях млад… и горещ, като това момче тук. Споразумението беше тема номер едно. Колко тона вестникарска хартия бяха изхабени за коментари на тая тема, само господ знае. Отначало левицата започна да вдига шум: време е да се присъединим към страните, борещи се против замърсяването, да започнем преговори и тъй нататък, и тъй нататък… А веднага след това отдясно викнаха, че няма да позволят на никого да си пъха носа в нашите вътрешни работи и че който иска да диша чист въздух, може да си седи в своята страна, вместо да досажда на почтените американци. Едрите монополи веднага се присъединиха към това мнение. Тях и без това непрекъснато ги тревожи нарастващият натиск от страна на правителството, а като чуха за международен контрол, и то от Изток, съвсем се стреснаха…
Докато тая реч се лееше от устата му, аз седях и опулено го гледах. Носорога любезно приказва на политически теми! И то с красноречие, което проявяваше само когато обясняваше на редакционния персонал, че в тоя вестник са се събрали некадърници и мързеливци и че фалитът ни е в кърпа вързан още следващата седмица.
— Да — прекъсна го Джонсън. — Всичко това ми е известно, мистър Келвин. Но споразумението все пак бе подписано, макар че нашата делегация го забави с години. И въпреки това нещата тук не са се променили, макар вие междувременно да сте напреднал във възрастта. Разликата е само тази, че сега страната изплаща обезщетения на чуждите държави, ако се докаже, че замърсяването в някой район идва от Съединените щати. Само ако се докаже… Но вие не отговорихте на въпроса на мистър Уелч.
— Темата остаря — неохотно повтори Носорога. — Читателите не се интересуват от нея.
Аз скочих от креслото като ужилен.
— Читателите! Та те нищо не знаят! А това, че промишлеността унищожи горите — някогашната гордост на Америка? А странните чудовища, открити в езерото Хони? Учените са единодушни — тези чудовища са дело на замърсяването. И нима никой не се вълнува от въпроса, какво ще стане, ако климатичната инсталация в колата или в квартирата му, или на работното му място се повреди? Какво ще кажете за хилядите нови професионални заболявания на белите дробове? И знаете ли, че в питейната вода на Ню Орлеан, Чикаго, Лос Анджилиз са открити канцерогенни вещества?
— Благодаря, мистър Уелч — прекъсна ме Джонсън. — Благодаря и на вас, мистър Келвин.
Той стана от креслото, сбогува се и напусна кабинета. Щом вратата се затвори, Носорога изведнъж изгуби страшния си вид. Сега приличаше на бездомен пес, обмислящ въпроса за прехраната си.
— Как мислиш, Елмър — запита той. — Какво може да иска този човек?
— Мислех, че знаете това.
Със замислена физиономия шефът извади от кутията на бюрото пура и започна да я върти между пръстите си.
— Нищо… Не ми е известно абсолютно нищо освен това, че този тип обеща да ми даде в най-скоро време сведения за отвлечените. Ще има още отвличания, каза той. Не знам… Може би е мошеник.
— Защо се обръща към нас? Това е работа на ФБР.
— Елмър — каза Носорога, — той иска от нас да направим добри репортажи. Обеща да ни даде абсолютно точни сведения. От нас искаше само да намерим репортьор, който да замине с него неизвестно къде. И ако вярвам на журналистическия си усет, това си ти.
Напуснах кабинета на главния редактор с лошо настроение. Перспективата да се отправя неизвестно къде с мистър Джонсън не ми харесваше. Потънал в мрачни мисли, се добрах до бара на Бил. Стив и Ли все още седяха там, а Бил, седнал на мястото си, продължаваше да чете „Афтърнуун нюз“.
— А, ето го и Елмър — каза Ли. — Слушай, Елмър, можеш ли да ми обясниш защо вали толкова много?
— Кондензация — изпревари ме Стив. — Въздухът е пълен с най-различни боклуци и водните пари се кондензират около тях. Затова дъждовната вода е толкова мътна.
Настаних се до Ли. Бил мълчаливо сложи пред мене поредната порция уиски, отново погледна вестника и се обърна към Стив.