Въздухът не остава спокоен задълго. Скоро пристигат и се приземяват четири тежки реактивни хеликоптера. От, тях излитат хора и започват да товарят избитите животни.
Нова картина. Двуетажно бяло здание, гледано от височина от около двеста метра. Наоколо се простира савана, подобна на тази от предишната картина. Във въздуха летят отново Крафт, Мбале и Акрофи.
— Национален парк Крюгер — казва Обвинителя. — Виждате един от контролните постове в резервата.
Бракониерите са точно над поста. От ръцете на Хари Крафт полита надолу малък черен пакет.
Секундите текат. Долу, върху покрива на зданието, нещо блясва и сиво-черен облак обвива поста. Стреляйки в дима, тримата се устремяват надолу.
Следват откъслечни епизоди. Мбале стреля по носорог. Акрофи и Крафт избиват хипопотами. Крафт преследва жирафи. Работници в сини дрехи товарят труповете на хеликоптери.
— Плячката се използува не само за кожи и ловни трофеи — звучи отново гласът на Обвинителя. — Месото на животните отива в прочутите дивечови ресторанти на Паркър.
Картините изчезват и ние сме отново в залата на съда.
Обвинителя. Надявам се, че тези доказателства отговарят достатъчно ясно на въпросите на защитата. Но нека не забравяме Рой Паркър. Именно той е организаторът на престъпната дейност.
Уейн. Веднага искам да задам въпроса: доколкото Паркър е бил свързан с бракониерите, знаел ли е той методите, прилагани от тях, и осъзнавал ли е последиците?
Обвинителя. За вас, съвременниците на Паркър, едва ли са необходими примери. Вие знаете колко високо е развита търговията му с кожи и ловни трофеи. На негово разположение е цяла армия от ловци, въоръжени с модерни средства за убиване. Тук са само трима от тях — най-жестоките и безогледни хищници. Но общият брой на ловците надминава две хиляди, без да се смята обслужващият персонал. Те действуват не само в Африка. Нападат резерватите във всички краища на света. Резултатите са едни и същи навсякъде: нарушаване на екологичното равновесие, изчезване на животински видове, разрушаване на природата. Питате, дали Паркър е осъзнавал последиците! Да, осъзнавал ги е и сега ще ви докажем това.
Огромен склад с натрупани кожи, стада от препарирани животни, сред които има даже слонове. Близо до входа Рой Паркър говори с нисък пълен човек, облечен в кариран костюм.
— И тъй, цената ще бъде триста хиляди — казва Паркър. — Утре ще подпишем договора.
— Не мога да разбера откъде взимате всичко това — мърмори ниският.
— Основно от Африка. Природата е богата, трябва само да знаеш да взимаш.
— А не мислите ли, че така режете клона, върху който седите? Все някога животните ще свършат и тогава — край на бизнеса.
— Именно — усмихва се Паркър. — Все някога ще свършат. И трябва да се използуват, докато не е късно. Защо, мислите, че вложих такива суми за превръщането на лова в индустрия? За да не ме изпреварят други. Животните са осъдени, а аз само използувам това.
Обвинителя. Току-що чухте думите на Паркър, с които той сам отговаря на вашите въпроси. Ако трябва да резюмираме фактите, можем да кажем, че четиримата обвиняеми са нанесли непоправима вреда на природата в Африка и на други континенти. Те са съзнавали последствията и цялата престъпност на своите действия. За да си осигурят безнаказаност, те са прибягвали дори до убийства, както например в резерватите Киву и Крюгер. Дори пред един съд от двадесет и първия век действията им биха били признати за наказуеми.
Председателя. Има ли защитата да каже нещо в полза на обвиняемите?
Слоун и Уейн мълчат. Случаят е прекалено ясен, за да има каквато и да е надежда за оправдание.
Председателя. Моля, съдебните заседатели да съобщят решението си.
Представителят на съдебните заседатели. Рой Паркър, Хари Крафт, Луис Мбале и Джабу Акрофи са признати за виновни.
Председателя. Закривам шестнадесетия ден на процеса.
Флайърът с последните обвиняеми се издигна и полетя над дърветата. Ние стояхме на поляната пред вилата и мълчаливо гледахме след него.
— Утре и те ще бъдат осъдени — каза най-сетне Уейн. — А след това?
— След това ще бъде последният ден на процеса — обясни Джонсън. — Тогава ще бъдат обявени присъдите на всички.
— А после ще трябва да си заминем, нали?
Джонсън кимна.
— Не е чак толкова зле — обадих се аз. — Ще се върнем в света, с който сме свикнали.
— Не, Уелч, аз свикнах с този свят и сега ще ми бъде трудно да се върна. Искам да остана тук.
— Нямаме право да ви задържим тук — тихо каза Джонсън.