— Чуйте го само, Л. Р. — избъбри Марпъл, — протестирам срещу това. Аз… аз…
Изправи се, постара се да придаде на лицето си внушително изражение и погледна Дейвид смело.
— Искам да доведа до ваше знание, мистър Тексас — каза той, — че аз лично беседвам с всеки изпълнител, който пожелава да вземе участие в „Истинските истории на Стария Запад“. Всички те добре съзнават на какво отиват. Спазваме стриктно профсъюзните правила. Мога да добавя, че СБС разполага със най-съвременното електронно оборудване и най-квалифицираните кадри за реставрация на човешкия организъм. Артистите, е, професионален риск, получават някои дребни белези, но…
— А в коя сметка ще запишете душевните белези, Марпъл? Разбира се, никой артист не получава травми всеки ден. Но те усещат, как куршумите и стрелите пронизват телата им, чувствуват ударите, болките…
— Вие вече достатъчно ясно се изказахте, мистър Тексас — тонът на Л. Р. бе строго официален. — Ние, както сигурно знаете, не живеем вече в двадесети век. Да, извесни усещания на болка има. Но никой никого не кара насила да става артист. Те могат да получат рани и травми срещу достатъчно високо заплащане. Марпъл тук, напълно на място и справедливо напомни, че случаи на пълна загуба на работоспособност не е имало. Ако нещата стояха иначе, ние за един месец бихме се лишили от всички изпълнители. В индустрията на развлеченията времената са се изменили. Помня добре онези години, когато в триизмерната телевизия не се допускаше и намек на насилие. Но в края на краищата публиката винаги получава това, което иска. Във всеки случай ние сме по-умерени от нашите конкуренти. Вие някога да сте гледали „Клавдий, императорът на Рим“? Даваните сцени не са за слабонервни. Струва ми се, че трябва да се извините на Марпъл!
Същият седеше с вид на оскърбена невинност.
— Съжалявам много, джентълмени — каза Дейвид и отмести креслото си, — но не се чувствувам добре… — и леко се усмихна. — Така че, моля да ме извините.
Рязко се обърна и тръгна към изхода, като се правеше, че не вижда отправените след него погледи.
Дон Тексас бавно се изправи.
— Моля да извините малката атака на моя племенник, джентълмени — каза той. — През последните дни доста му се насъбра около пускането на серията… А освен това… — той изразително се усмихна. — Дейвид е млад, с което също е свързано нещо!
Постепенно разговорът се върна в нормалното си русло.
— Добре, Дон — произнесе примирително Р. Л. — Но въпреки това, поприказвай с младежа.
— Разбира се, Р. Л. И то веднага ще го сторя.
Дейвид се осъзна напълно в просторен вестибюл, осветен от луминесцентни лампи. Край него сновяха загрижени хора, които заработваха тук своите долари за живот. Поогледа се за миг-два, влезе в асансьора и като не се обърна към никого каза:
— Деветдесет и пети, моля.
Вграденият в стената на асансьора микрофон, забулен с ажурна метална мрежа, отвърна с приятен женски глас:
— Асансьорът отива надолу, сър.
Около микрофона се намираше пулт с два реда миниатюрни цифри от минус петнадесет до плюс сто и шестдесет. По време на движение цифричките една след друга пламваха и изгасваха. Ето че се разгоря със зелена светлина цифрата деветдесет и пет и се раздаде мелодичен звън.
— Деветдесет и пети етаж, сър!
— Благодаря.
Дейвид излезе от асансьора и като пресече хола, почти целият с огледала, влезе в друг асансьор.
В единадесети сектор слезе и навлезе в лабиринта от коридори. По пътя рассеяно отговаряше на поздравите на срещнатите.
Той влезе в претенциозно обзаведената чакалня на офиса си. На масата стоеше секретарката му, пухкавата мис Ли, която разглеждаше някаква микролента на новия диапроектор и светкавично натискаше клавишите му.
— Добър ден, мис Ли.
— Здравейте, мистър Тексас! Как мина…
Но той не и отговори, а направо отиде в кабинета си.
— …обсъждането?
Кабинетът отвътре бе облицован с неръждаема стомана и пластмаса. В различните ъгли стояха различни склуптури от някакъв прозрачен материал. Около тях плътно се увиваше живият плет на лози и други подобни растения. Странното бе, че кабинетът изглеждаше някак си по домашному уютен. Непосредствено до миниатюрните джунгли се бяха настанили няколко секции от яко дърво с изрязани разнообразни фигури, ниска писмена маса, изглеждащия излишен тук диван и задължителния компютер в нишата.
Лицето на Дейвид беше намръщено и мрачно. Настани се тежко на масата, на която нямаше привичната грамада книжа. Като поседя така известно време замислен, натисна някакъв бутон. Пред него се появи папка с документи, които започна бързо да разглежда. После натисна друг бутон и каза в микрофона: