— Мис Ли, елате за миг!
Вратата се отвори.
— Слушам Ви, сър.
— Отменете всичките ми срещи за днес, моля. Не съм в състояние с никой да говоря. Кажете, че работя над един сценарии. Ако ме търсят по телефона, не ме свързвайте, освен за нещо много важно.
— Добре, сър.
Мис Ли се обърна да тръгва, но се забави.
— Мистър Тексас…
— Да? — запита Дейвид без да вдигне глава.
— Отново идва онзи джентълмен… мистър… Слипи Уилямс. Вече няколко пъти идва. Много е настойчив и моли непременно за среща с вас.
— Отново ли? Не, мис Ли, Днес никого не приемам.
Секретарката поиска да добави още нещо, но Дейвид вече се бе вглъбил в записките си. След мис Ли пневматичната врата безшумно се затвори.
Дейвид натисна още някакво копче — появи се микрофон. Той започна да диктува:
— Във връзка с работата по новата серия с предварително заглавие „Как се правят президенти“ смятам за необходимо да отбележа, че влязлото на четвърти юни в сила решение на конгреса прави за нас неприемливи условията на експлоатация в частта, предвиждана в точки седем, осем и девет…
Неочаквано вратата се разтвори рязко и във кабинета нахълта нисък, набит и раздърпан мъж облечен в износен костюм. Дишаше тежко. По небръснатото и подпухнало лице бе изписано решителност и отчаяние.
Дейвид отмести листата настрани и погледна неканения гост.
— Вашият маниер да нахълтвате неканен без покана, няма да доведе до хубаво, Уилямс.
— Не се прави на толкова възпитан, Дейвид! Аз от няколко седмици се опитвам да се добера да тебе…
На вратата се появи развълнуваната мис Ли. Тя със страх се отдръпна от затлъстелия посетител.
— Моля за извинение, мистър Тексас — в тонът й ясно личеше обидата. — Той не ме послуша и сам отвори вратата!
— Нищо страшно не е станало, мис Ли. Свържете се с охраната и помолете да дойдат тук двама души, моля ви.
Секретарката кимна послушно и преди да изчезне в приемната, хвърли унищожителен поглед на Уилямс.
— Е, Слипи, на разположение имаш няколко минути, преди да се появят пазачите…
Актьорът се приближи до масата и с две ръце се подпря на блестящата й повърхност. Устните му бяха стиснати яко.
— Дейвид! Аз искам да прекратя договора си с вашата компания!
— И само това ли?
Дейвид се облегна на креслото, което веднага измени формата си в съответствие с новата поза.
— Добре ти е известно, Слипи, че това не е по моите сили. Нещата около договорите се решават на заседания на управителния съвет с болшинство на гласовете. До следващото разглеждане има цели три седмици.
— Погледни ме, Дейвид! Както се следва ме погледни!
Уилямс се отлепи от масата и се зае да изпълнява някакъв танц, приличащ повече на пародия.
— Аз, славният, щастливият Слипи Уилямс! — в речитатив произнасяше думите. — Подхожда ли на мене този образ, Дейвид? Ако зрителите биха могли да усещат и алкохолните пари от устата ми чрез тривизора, биха ме прогонили още преди месеци. Искаш ли да знаеш, защо изглеждам така и защо не съм онзи млад и даващ надежди комедиен артист, с който ти подписа преди осем месеца договор? Боже Господи! Нима са били само осем месеца?
Дейвид го гледаше без да мърда очите си.
— Сигурно ти е известно, какви оценки получава шоуто ми? — явно развълнуван запита Слипи. — Ти следиш ли за общите резултати на гласуванията? Аз, Дейвид, имам ниски, много ниски оценки. Може да се каже, че са незабележими: да ги видиш ти трябва светлина от волтова дъга! Но не това е най-важното. Независимо от това, шоуто ми го възобновиха!
Слипи замря на едно място и отново се наведе над масата. По полираната повърхност ясно личаха отпечатъците на потните му длани.
— Шоуто възобновяват независимо от ниските оценки… Ти можеш ли да ми обясниш, какво става? — артистът заговори, като започна да подражана на гласа на известен телекоментатор. — „Ние считаме, че шоуто на Слипи Уилямс се харесва на зрителите… но в него има съществени недостатъци… които…“ — той неочаквано замълча, а след миг заговори отново с естествения т си глас. — Повярвай ми, Дейвид, не ми стигат сили да издържа повече! Всичко е така лошо: и тези свръхумни остроти, и тези измъчени шеги! Някои се съгласяват на осакатяване, на регенерация след всяко представление, нови ръце, нови крака… Но аз не съм в състояние повече да понасям тази болка, Дейвид. Ти сам знаеш как става: първо няма да ме оставят да завърша работата си в тази серия, а после ще ме довършат по всички правила на изкуството! Нищо няма да ги спре — нали за следващата седмица няма да съм повече необходим. Душата ми протестира, не им давай…