— Зная, какво значи това, да върви по дяволите! — избухна Дейвид. — Мислиш ли, че моята душа не протестира? Но ти знаеше какво ще последва, когато подписваше договора! Но изглежда, успехите на подиумите на нощните клубове ти бяха малко. Не, ти поиска да станеш звезда на тривизията! И ти потрябва договор достоен за звезда. Така че, какво очакваш от мене? Ако бих могъл нещо да предприема, то бих го сторил още преди няколко седмици, когато се пречупи… Надявам се, че ти е известно: опитах се да намеря изход…
Устните на Слипи се разтрепераха и той отстъпи крачка назад.
В същия миг на вратата на кабинета изникнаха двама високи младежи и бързо се приближиха до артиста от двете му страни. Спокойно но яко го хванаха под ръка.
— Здравейте, мистър Уилямс! — каза единият от тях. — Моля ви, елате с нас. Няма да ви заболи никак…
Слипи мрачно изгледа отначало единия, после другия юначага, а те започнаха да го тикат към изхода.
— Ти трябва да предприемеш нещо, Дейвид! — завика с див фалцет Уилямс. — Няма да издържа, ще загина! Не мога да понасям такава болка! За Бога, за най-святото, Дейвид!…
И още дълго след като плътната, абсолютно звуконепроницаема врата на кабинета се затвори, на Дейвид му се струваше, че чува стенанията на артиста. Но това беше само илюзия. Той въздъхна, отмести микрофона, започна да прелиства листата, да ги подрежда както му падне по чекмеджетата на масата.
— Къде отивате, сър? — запита мис Ли, когато Дейвид излезе от кабинета.
— Отивам да размишлявам за смисъла на живота, за бренната същност на земното съществуване, за принадлежността си към огромния, от космически мащаб, концерн, чиято частица, за съжаление съм и аз. Накъсо казано, искам да се налея както се следва. Бъдете така добра, запишете това и го подшийте към дело.
Мис Ли нищо не разбра.
Новият Ню Йорк имаше нещо общо със стария Ню Йорк. В частност с изобилието на барове. Наистина те бяха къде по-чисти и осветени, но посетителите им, колкото и странно да изглеждаше, почти не се отличаваха от тези, които се срещаха в подобни заведения в добрите стари времена.
Дейвид се разтваряше в алкохола и топеше на ярката светлина. Твърдо бе решил да не взема антиалкохолните таблетки, които тихо лежаха в джоба на сакото му. Младият човек се наслаждаваше на блаженото състояние на безмислие, което, както се оказа, бе по-приятно и от сънуване.
Неусетно изгуби представа за бардаците през които мина и за разнообразните напитки, които опита. Но добре си спомняше, как стоеше и се поклащаше пред игриво намигващите неонови букви:
Рекламата ту гаснеше, ту светваше така примамливо, че не бе възможно да й се устои. Дейвид се спусна по стъпалата и се оказа в замъглена зала, където го обгърна облак дим с миризма на парфюми и наркотици. Такава смес тук дишаха вместо въздух. Младият човек безпогрешно определи посоката и бързо стигна бара. Известно е, че патетата отначало трябва да бъдат бутани във водата, но веднага щом се озоват в нея, започват да плават самостоятелно. С изискан и настойчив жест Дейвид повика бармана, който се появи като джин от приказките, от старинен съд, след шест хиляди години заточение, а на лицето му бе застинала готовност да служи на своя повелител.
— Уиски със сода, мой мили Бруте! Но по-малко сода…
А после нещата се развиха като в приказката за вълшебната лампа на Аладин. Джинът изчезна за миг, но веднага се появи отново, като на поднос носеше чаша, пълна със субстанция напомняща на външен вид разтопена слюда. Дейвид отпи от напитката и не без усилия се обърна към залата.
Повечето присъстващи гледаха екрата на огромен тривизорен приемник, закачен направо за тавана и така се виждаше отвсякъде. Вървяха последните епизоди на четиричасовия исторически филм за Втората Велика Война. Ту тук, ту там камерата подробно показваше агонията на умиращите.
Дейвид, на който алкохолът бе донесъл желаното облекчение, отново се намръщи. Още няколко пъти викаше бармана, който безпроблемно напълваше чашата и получаваше поредната зелена хартийка. А Дейвид с мрачен вид смучеше уискито.
…Екранът на тривизора се озари с ярка червеникава светлина — избухване на мощен взрив. Някои от зрителите даже застенаха от удоволствие. Раздадоха се оживени одобрителни възгласи — зрелището се понрави на събралите се.
А Дейвид се обърна към посетителите на бара и завика раздразнено:
— Ей, вие, говеда!
Макар малко хора да му обърнаха внимание, но някои от тях бяха направо шокирани.