— Но защо, чичо Дон, е необходимо да се стреля в живи артисти с бойни патрони.
— Преди всичко трябва да помниш — без сянка от усмивка отвърна чичо Дон, — че хората лесно отличават робота от живия човек. Неведнъж е доказано. Тривизията дава във висша степен реалистично зрелище. Нито един робот не може така да се гърчи от болка, като живия усещащ човек. От робота не може да се лее естествено изглеждаща кръв, той не може естествено да плаче, колкото и умело да е програмиран. И когато зрителите гласуват човека да умре… какво пък толкова, налага му се да умре… Какво да се прави! Ние веднага доставяме убитите артисти в специалните реанимационни отделения на клиниките, където в буквалния смисъл ги възкресяват. Процентът на смъртността е така нисък, че дори не стига този при работниците строители. Възможността за такъв риск е спомената във всеки отделен договор. Артистите знаят за това. Нима ти ще се съгласиш конкурентите ни от АйСиСи да вземат връх над нас?
Както винаги Дейвид бе убеден от логиката на чичо си и се усети като изваден от релсите.
— Не… разбира се.
— Разбира се, че не! Хората получават това, което желаят и от което се нуждаят. Известно ли ти е, че от началото на разпространението на тривизията по цял свят, не е регистриран дори и най-незначителен въоръжен конфликт? Защото сега всеки може безопасно за околните да задоволи естествения си стремеж да убива себеподобните си с помощта на собствения тривизор, без да излиза от удобното си жилище. Нима ще се съгласиш, отново да избухват войни? Би ли заменил тривизорните камери за смъртоносни оръдия?
— Не — въздъхна Дейвид и на един дъх пресуши чашата си. — Разбира се, че не!
— Тогава, отлично!
Чичото стисна ръката на Дейвид и го изпрати до вратата.
— Върви си в къщи, вземи силно приспивателно и пийни нещо загряващо, а утре сутринта ще дойдеш навреме, да започнем работата на две нови серии, както обсъждахме. Договорихме ли се?
— Да, естествено.
Те бяха вече на вратата.
— Между другото — изведнъж се сети Дон. — Ти гледа ли вчера предаването „Часът на Слипи Уилямс“?
— Не. Кога да го гледам? Нали се напих?
— Великолепна програма, великолепна! Това момче е актьор по божията милост. Зрителите гласуваха против и него са го изхвърлили. А той накрая влезе в устата на лъва и онзи пукна без въздух! Публиката изпадна в истерия! Коефициентът на смеха надхвърли осемдесет и пет. За съжаление Слипи Уилямс повече го няма. Остана само мокро място. Реставраторите в клиниката нищо не успяха да сторят. Сам си е виновен. Не във всичко беше на висота. Съществува подозрение, че преди представлението са му пробутали някакъв наркотик. Не му провървя на момчето… Това е кухнята на тривизорните шоу. Е, до утре сутринта, скъпи!
Вратата се затвори, но потресеният Дейвид още няколко мига стоя неподвижно.
Масата на Дейвид бе затрупана с книжа. Едва бе хванал някаква папка с ръка и зазвъня сигнал и от скрит отвор на повърхността се подаде миниатюрен микрофон.
— Какво има, мис Ли?
— Дойде чичо ви, мистър Тексас. Придружава го една млада особа.
— Поканете ги да влязат.
Микрофонът изчезна, а Дейвид се зае разгръща небрежно папката.
— Привет, Дейвид!
— Какво ти става, май отрано са ти подпалили задника? — не бе много приветлив Дейвид, като не вдигна глава от папката.
— Струва ми се, че намерих момиче за ролята на главната героиня от новия ни шпионски цикъл. Запознай се: Ориъл Ванити.
Дейвид вдигна глава.
Момичето пред него имаше лице на мадона и приказна фигура. В рамките на дългите червеникави коси бе застинало най-невинното изражение на света. Дейвид се загледа в нея и не стана веднага.
— Разбирам те, момчето ми — каза чичо Дон. — Външността на нашето детенце накара доста хора да загубят дар слово.
— Здравейте, мистър Тексас. — Момичето протегна ръка.
Дейвид я стисна и едва сега дойде на себе си.