— Скъпи господин Щок, мога ли засега по този начин да ви предложа насъщния?
Това не беше впрочем много изискано. Но може би причината бе само втренченият поглед на Себастиан. Във всеки случай на него му се стори, че го поразява гръм. Той силно се изчерви, закашля се и от възмущение, че го бяха окрали, забрави да си вземе хляб. Франк го гледаше учудено и продължаваше с ангелско търпение да държи купата с хляб пред него. После на свой ред се ядоса и забеляза многозначително:
— Значи отказвате, господин Щок?
Франк и жена му започнаха да се хранят по-енергично, отколкото повеляваше апетитът им, само и само да не гледат повече своя странен гост. Себастиан почувства, че става сам на себе си досаден. Втресе го и усети, че в него се надига някакво сляпо смущение, което никой и нищо не можеше да възпре.
Нещо трябваше да се случи. Гласът му трепереше, като че ли произнасяше предсмъртната си молитва, когато каза:
— Досега познавах уважаемата госпожа, за съжаление, само по слух.
Франк и жена му се спогледаха и избухнаха в смях за около три минути. Тя едва не се разрева от удоволствие и нервност, само изражението на лицето й отвреме-навреме, и то крайно неубедително, молеше за извинение. С прекъсвания успя да изрече:
— Да… нашата икономка… вече ни разказа… толкова е… забавно!
После продължи да се смее малко по-умерено, докато нейният съпруг се пляскаше по бедрата и викаше:
— Ай, да му се не види!… Но, скъпи господин Щок!… Откъде сте научили тази идиотщина?
Себастиан сковано се изправи, промърмори нещо и напусна трапезарията. После и къщата.
Най-сетне той тръгна да пътува, за да опита въздействието на това последно средство. И когато най-после един от опитите му по красноречие излезе сполучлив, това се превърна в негов лош жребий.
Себастиан бе отседнал в един голям планински хотел, правеше разходки по цял ден, а вечер сядаше на една масичка в салона и наблюдаваше другите, сякаш от тях го делеше някаква решетка. Виждаше как пият и танцуват, как флиртуват и дори малко пресилено подклаждат около себе си страсти. Така изтече една седмица. И самотата започна да го гнети.
Една вечер забеляза сред гостите един господин на име Урбан, когото бегло познаваше от родния си град. Урбан седна заедно с дъщеря си на отдалечена маса и се скри зад вестника си. Сърцето на Себастиан затуптя. Копнежът му да общува с някого стана непреодолим и в главата му загъмжа от крилати изрази. Най-сетне лицето му се озари щастливо. Спасителната, необикновената фраза, изглежда, бе намерена.
Щом оркестърът засвири за танц, Себастиан стана от мястото си и се отправи към оня ъгъл, където скучаеха Урбан и дъщеря му. Поклони се. Те видимо се зарадваха. И преди още да могат да кажат нещо, той ги заслепи с една дяволита усмивка, която нямаше край. След това се поклони още веднъж пред бащата и като натъртваше всяка дума, каза:
— Почитаеми господин Урбан, смея ли да ви помоля за ръката на госпожица дъщеря ви?
Той искаше да каже само: може ли да потанцува с нея? Едва ли някой ще оспори това. Но правеше ли се Урбан, че не знае, или наистина не знаеше нищо за манията на Себастиан? Търговецът на дървен материал Урбан се изправи на крака, тупна го здраво по рамото и извика:
— Браво, браво! Просто умирам за приятни изненади! Моля ви, седнете, нетърпеливи зетко! Ха-ха! Е, Ленхен, какво ще кажеш за това настойчиво предложение?
Ленхен Урбан пооправи фризурата си и заяви, че нямала нищо против.
Всеки разумен човек би се опитал най-енергично да изясни недоразумението. Но Себастиан Щок не беше от тях. Така той се ожени за една госпожица, с която искаше само да потанцува. Оттогава започна още по-често, отколкото преди, да се разхожда напред-назад из кабинета си. А когато неговата жена, Ленхен Щок, долепяше ухо до вратата — сега тя едва ли продължава да прави това, — дочуваше припрени стъпки и възбудено мърморене и се хващаше за главата.