Ръцете му подскочиха конвулсивно нагоре (цели три стъпки!), сетне тупнаха (бум! бум!) на пода.
Когато най-сетне грамадното туловище замря неподвижно аз се довлачих до компютъра и седнах, опрял гръб в него. Дълбоко вътре нещо изщрака.
Болеше ме. Много. Навсякъде.
Вече не ми беше забавно да дишам. Едва сега усетих, че съм си прехапал бузата. Винаги, когато го правя, ме изкарва на плач.
Затворих очи.
— Много впечатляващо — заяви някой до дясното ми ухо. — Би било интересно да те гледам как боравиш с мулето. Оле! Оле! Първо вероника, после пасо добле!
Отворих очи.
— Но както казах, твоето не дотам фино изпълнение също ми достави удоволствие.
Завъртях глава. Точно до дясното ми ухо бе монтирано миниатюрно говорителче. Компютърът продължи да шепти:
— Какво да се прави, като финесът не е сред вашите достойнства. Толкова сте млади и толкова, tres charmant. Е, поне досега не се давахте никак лесно. Има ли нещо, за което би желал да ме попиташ?
— Ами да — кимнах. Поех си въздух и продължих: — Как да се измъкна от тук? — От мястото, където седях, виждах поне три възможни изхода.
— Това ли бил проблемът? Чакай да помисля. — Светлинките затрепкаха по ръцете ми. — Ако бяхме се срещнали преди да влезеш, щях да ти да развия някоя макара, да ти дам единия край и да те накарам да го завържеш на изхода — преди да се отправиш към съдбата, която те очаква. А ето, че се изтърсваш направо тук и чакаш готов отговор. Какво е желанието ти, храбрецо?
— Искам да си ида у дома.
Компютърът започна да цъка като будилник.
— Друго, освен това.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Все едно, че ти кимам със симпатия — отвърна.
— Искам Къдруша. Но тя е мъртва.
— Коя е била тази Къдруша?
Замислих се. Опитах се да кажа нещо. Не само, че бях напълно изчерпан, но сега ме присви гърлото от мъка. За малко да изхленча. Може и да съм го сторил.
— Аха. — След миг, малко по-нежно: — Май си сбъркал лабиринта.
— Така ли? А ти какво търсиш тук?
— Тук ме поставиха много отдавна човеци, които нямаха ни най-малка представа, че някога може да дойдете. Физиологичен Еквилибриум при Деградация в Реакцията на Адаптация — така се наричаше моят отдел. Съкратено ФЕДРА. А ти дойде тук долу да дириш из спомените ми твоето изгубено момиче.
Мда, нищо чудно да съм си говорил сам. Толкова бях изморен.
— И как ти харесва горе? — попита ФЕДРА.
— Къде горе?
— На повърхността. Помпя времето, когато там живееха хора. Те ме направиха. Сетне всички изчезнаха и ме зарязаха тук. Мина време и вие дойдохте да заемете мястото им. Сигурно е доста трудно да вървите из техните пейзажи, хълмове, джунгли, да си прокарвате път из мутиралите сенки на тяхната флора и фауна, спохождани от кошмарите на угаснало им съществуване.
— Опитваме се.
— Само че поначало не сте пригодени за това — продължи ФЕДРА. — Предполагам, че ще трябва да изстискате всичко от старите лабиринти, преди да се заемете с новите. Трудна работа.
— Ако това значи да се сражаваме и с други подобни чудовища… — вирнах брадичка към трупа на пода. — Но сигурно…
— Е, поне ме позабавлява. Изпуснах ревуелтас, когато девиците правят салто над смъртоносните рога за да се озоват върху запотения гръб на бика, преди да се изтърколят на пясъка. Ама какъв стил имаше само човечеството, малкият! Някой ден и вие може да се сдобиете, но за момента чарът ви е все още в зародиш.
— Те къде отидоха, ФЕДРА?
— Където и твоята Къдруша, предполагам. — Нещо музикално ставаше с метала зад главата ми. — Но ти не си човек и няма да разбереш правилата, които следваха. Не се и опитвай. Вече няколко поколения тук долу следим всичко, което вършите и виждаме отговори на въпроси, които никога не сме помисляли да зададем. От друга страна, вече няколко столетия се мъчим да съберем поне дузина най-банални и съществени бита информация за вас, като например кои сте, откъде се взехте и какво правите тук. Хрумвало ли ти е някога, че би могъл да си я върнеш?
— Къдруша? — подскочих. — Къде? Как? — В спомените ми нахлуха тайнствените подмятания на Ла Злата.
— Сбъркал си лабиринта — повтори ФЕДРА. — А и не съм аз момичето, което ще ти помогне да откриеш своето. Хлапето Смърт обича да се навърта наоколо и може би ще съумееш да му влезеш под кожата, за да пъхнеш чепик в процепа на вратата, да забодеш пръсти в тортата, да хванеш бога за… и каквото още там се казваше.