— Имаш ли деца? — попита я Перко. Туземия тъкмо мажеше пръчките на нагорещената скара с мас.
— Едно, в клетката долу при Лайв Брайър. И още две с бившия ми мъж в Ко.
— Падаш си по пътешествията, значи? — попита я Малък Джон.
Преминах към ниските тонове и намалих малко темпото, за което тя ме надари с поредната усмивка, докато обръщаше осоленото месо върху скарата. Мазнината цвъртеше на капки в огъня.
— Скитосвам. — Усмивката, вятърът и едва доловимата насмешка в гласа й бяха неповторими.
— Трябва да си намериш мъж, с който да скитосвате заедно — предложи й Перко. Той винаги е пълен с доброжелателни съвети. Понякога ми ходи по нервите.
Туземия сви рамене.
— Веднъж го направих. Все не можехме да намерим общо мнение по въпроса за посоката, която да държим. Казваше се Ло Ангела. Хубав мъж. Мисля, че причината бе в него — не знаеше накъде иска да върви. Не… — тя побутна с вилица изпеченото месо. — Предпочитам някой добър, кротък мъж, който винаги да ме очаква, когато се завръщам.
Засвирих една стара мелодия — „Бил Бейли, кога ще се завърнеш у дома“. Знаех я още от хлапе. Изглежда Туземия също я знаеше, защото се засмя.
— Това съм аз — рече тя. — Бил Ла Бейли. Така ме кръсти моят Ло Ангел.
Тя оформи месото в пръстен по края на тигана, а в средата на този атолов остров изсипа ядките, зеленчуците и подправките. Накрая го захлупи.
— И колко надалеч си стигала? — попитах я, след като оставих мачетето на корема си и се протегнах. На запад слънцето все още разкъсваше тъмната пелена на небето, но на изток нощта вече бе стъпила в правата си. — На мен също ми предстои да се отправя на път. Интересува ме къде може да се иде.
Тя пусна няколко резенчета от различни плодове в димящия тиган.
— Случвало се е да стигам чак до Града. Но никога не съм слизала под земята да разучавам тунелите.
Перко и Малък Джон внезапно притихнаха.
— Това е бая път — рекох. — Ла Злата каза, че трябва да пътешествам, защото съм бил различен.
Туземия кимна.
— Ло Ангела скитосваше по същата причина — рече тя и хлопна наново капака. Над главата й се вдигна ароматен облак. Устата ми се напълни със слюнка. — На времето повечето от пътешествениците са били различни. Той все твърдеше, че също бил различен, но така и не ми се отдаде възможност да открия в какво. — Тя извади торбичката и се зае да посипва вечерята с канела. Някои от кафеникавите прашинки попадаха в езиците на огъня и се превръщаха в ярки искри. Отново захлупи тигана.
— И с мен е така. Ла Злата не иска да ми каже.
Туземия ме погледна учудено.
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
Поклатих глава.
— Но, ти би могъл… — тя млъкна. — Тази Ла Злата сигурно е от старейшините?
— Точно така.
— Сигурно има някаква причина да не ти казва. Онзи ден размених няколко думи с нея, но ми стига, за да заявя смело, че е много мъдра жена.
— Което е право — кимнах и се претърколих. — Слушай, ако знаеш, защо не ми кажеш?
Смути се.
— Първо ти ми кажи. Какво точно ти рече Ла Злата?
— Каза, че трябвало да се отправя на пътешествие и да унищожа онова, което е убило Къдруша.
— Къдруша?
— Тя също беше различна. — Започнах да й разказвам историята отначало. След около минута Перко се уригна шумно, удари се в гърдите и заяви гръмогласно, че бил гладен. Явно хич не му се нравеше темата. Малък Джон се мотаеше нейде зад храстите и Перко тръгна да го търси, като подхвърли насмешливо: „Извикайте ме, като свършите. За вечеря, имам предвид.“
Но Туземия ме изслуша внимателно и после ме заля с порой от въпроси около смъртта на Къдруша. Когато й съобщих, че в пътешествието трябвало да ме придружи и Ле Портик, тя кимна.
— Сега вече всичко си дойде на мястото.
— Тоест?
Тя кимна повторно.
— Ей, момчета, вечерята е готова.
— Но не би ли могла да ми кажеш…?
Тя поклати глава.
— Няма да го разбереш. Пътешествала съм много повече от теб. Но напоследък доста „различни“ се споминаха също като Къдруша. Двама бяха от Лайв Брайър. Чух за още трима през миналата година. Трябва да се направи нещо. Защо да не почнат с теб? — тя бутна капака на тигана и над главата й се вдигна поредният облак.
Перко и Малък Джон се приближаваха бавно от реката, но като подушиха аромата, се затичаха.
— Елвис Пресли! — извика задъхано Малък Джон. — Какво благоухание! — Той заобиколи с радостни подскоци огъня.
От гърлото на Перко се надигна ръмжене. Такъв е механизмът на мъркане при котките.
Щеше ми се да я поразпитам още, но не исках да обидя Малък Джон и Перко, и без това бях подложил търпението им на изпитание.