Купа, натъпкана с печено месо, зеленчуци и подправени плодове ме накара да забравя грижите си поне за малко. Чак сега осъзнах, че немалка част от метафизичната ми меланхолия се е дължала на глада. Винаги е така.
Нови разговори, пак ядене, забавления. Легнахме да спим върху голата земя, с таван от надвиснали тръстики. Някъде по среднощ стана доста хладно и аз се свих на топка. Събудих се час преди зазоряване.
Измъкнах глава от мишницата на Перко (плешивата глава на Туземия веднага се бутна на моето място) и се изправих в непрогледния мрак. Темето на Малък Джон лъщеше в краката ми. Под него се виждаше вярното ми мачете — наглият тип го използваше за възглавница. Изтеглих го предпазливо под бузата му. Той изсумтя, почеса се и утихна. Загледах се през дърветата към мястото, където беше клетката.
Виждах само горния край на електрическата мрежа. Черната й линия и ромонът на реката ме върнаха към спомените. По някое време съм започнал да свиря. Някой засвири с уста наблизо. Спрях, но свиркането продължи.
4
„Къде е тогава? В някоя песен“
Бог рече на Аврам: „Убий сина си.“
„Пощади ме, Господи!“ — отвърна му Ави.
Любовта е нещо, което отмира, в смъртта си загнива, и се превръща в тор за нова любов… Така че, всъщност, тя е безсмъртна.
— Ле Портик? — попитах го аз. — Портик?
— Здрасти — отекна глас в тъмнината. — Лобей?
— Ло Лобей — поправих го. — Къде си?
— Вътре в клетката.
— Уф. На какво смърди така?
— От Белтурчо е. Братчето на Перко. Той умря. Сега му копая гроб. Помниш ли, перковия брат…
— Помня го. Вчера го видях зад оградата. Имаше болнав вид.
— Такива като него не издържат много. Ела да копаеш с мен.
— Оградата…
— Изключил съм тока. Прескочи я.
— Хич не обичам да влизам в клетката — признах аз.
— Като бяхме хлапета не си поплюваше да я прескачаш. Хайде, че трябва да бутам плочата. Ела ми помогни.
— Тогава бяхме деца. Вършехме доста глупости. Това е твое задължение. Ти копай.
— Къдруша често идваше тук да ми помага. Тогава ми разказваше за теб.
— Къдруша идвала тук… Разказвала ти…?
— Е, някои от нас умееха да я разбират.
— Ами да. Някои от нас умееха.
Сграбчих мрежата, но не я изкатерих.
— Мъчно ми беше, че никога не идваш да ме видиш — продължи той. Инак с нея ни беше весело. Добре, че поне тя нямаше твоите скрупули. Ние си…
— … прекарвахме чудесно. Добре, Портик. Зная. Виж, Портик, никой не си направи труда да ми каже, че си момиче. Докато не навърших четиринадесет. Съжалявам, ако съм те обидил.
— Обиди ме. Но не ти се сърдя. Никой никога не беше казвал на Къдруша, че не съм момче. Благодарен съм им поне за това. Но не смятам, че щеше да го приеме като теб.
— Значи често се отбиваше?
— Всеки път, когато не беше с теб.
С един замах прескочих оградата и се приземих от неговата страна.
— Къде е проклетата плоча, която не можеш да поместиш?
— Тук…
— Не ме докосвай. Само я покажи.
— Тук — повтори Портик в мрака.
Сграбчих края на каменната плоча и я натиснах. Чух пукот на скъсани корени, но плочата се претърколи.
— Как е малкият, между другото?
Нямаше как. Трябваше да попитам. Дявол да го вземе, Портик, защо трябваше да ми отвръщаш с думите, които най-много се боях да чуя?
— Кой по-точно?
До оградата беше подпряна лопата. Стиснах я за дръжката и я забодох в пръстта. Проклет Ле Портик!
— Моето и на Къдруша — продължи не след дълго Портик, — другата година ще го изследват докторите. Нуждае се от специално обучение, но инак е почти функционална. Сигурно никога няма да получи „Ла“, но поне няма да живее тук вътре.
— Не за това дете питах.
— Сигурно не говориш за другото, което е само мое — долових поне три ледени висулки в изречението. Съвсем целенасочено Портик ги изстрелваше към мен. Добре де — и твое също. — Сякаш не го знаеш, андрогенозно копеле. — Ще остане тук до края на живота си, но това не му пречи да е щастлив. Ако искаш да го видиш…
— Не. — Натиснах лопатата с крак. — Хайде да закопаем Белтурчо и да си вдигаме задниците от тук.
— Къде ще вървим?
— Ла Злата рече, че трябвало да предприемем пътешествие заедно и да унищожим онова, което е убило Къдруша.
— А — кимна Портик. — Да. Помогни ми — той се наведе до оградата.
Вдигнахме подпухналия, отпуснат труп и го пренесохме до дупката. Претърколихме го през ръба и той тупна вътре.