— Трябваше да почакаш, докато аз те потърся — подхвърли Портик.
— Вярно, но не ми се чакаше. Искам да тръгнем незабавно.
— Щом искаш да дойда с теб, ще ме чакаш.
— Защо?
— Виж, Лобей, аз съм пазач на клетката, което значи, че си имам работа.
— Пет пари не давам какво ще стане с тъпата ти клетка. Искам да тръгнем незабавно!
— От мен пък се иска да обуча нов пазач, да нанеса в дневника диетичните режими и наставленията за хранене на всички питомци, да уточня графика за поддръжка…
— Дявол да го вземе, Портик. Престани!
— Лобей, имам три деца вътре. Едното е и твое, второто принадлежи на момичето, което обичаш. А третото е само мое. Две от трите могат да излязат някой хубав ден — стига да получат достатъчно обич и внимание.
— Две от тях, значи. — Стори ми се, че някой е поставил каменната плоча на гърдите ми. — Не и моето. Аз тръгвам.
— Лобей!
Спрях, яхнал оградата.
— Виж, Лобей, време е да осъзнаеш, че живееш в истински свят. Всяко нещо идва отнякъде и изчезва другаде. Светът се променя. В него има добро и лошо, има и принципи, които трябва да се следват. Никога не си го приемал, още от съвсем малък, но няма да разбереш какво е щастие, ако не прогледнеш отвъд собствения си нос.
— Говориш за мен, сякаш съм на четиринадесет.
— Говоря за теб такъв, какъвто си сега. Къдруша ми разказа достатъчно…
Прескочих оградата и забързах към дърветата.
— Лобей!
— Какво? — попитах без да спирам.
— Уплаши се от мен.
— Не.
— Ще ти покажа…
— Много си падаш да показваш на хората разни неща в тъмното, нали? Затова ли те смятат за различен? — подвикнах през рамо.
Пресякох потока и се закатерих по скалистия хълм обезумял като Елвис. Не свих към поляната, а си запроправях път през високата трева. И тогава чух някой да се приближава, подсвирквайки, откъм сенките.
5
Тук няма други, освен умопобъркани и малцина са, които познават този свят, и които осъзнават, че оня, който се опитва да постъпва различно от другите не постига нищо, защото хората никога не са на еднакво мнение. Не знаят също, че оня, който денем е мъдър, никога не ще бъде завладян от лудост нощно време.
Спрях. Шумът от стъпкани сухи листа се приближаваше отзад. Той също спря. Билото на хълма взе да посивява.
— Лобей?
— Значи промени намеренията си?
— Да — с въздишка.
— Тръгвай тогава. — Закрачихме. — Защо?
— Нещо се случи.
Портик не каза какво. Не попитах.
— Портик — продължих не след дълго, — изпитвам към теб нещо, което наподобява омраза. Толкова е близо до омразата, колкото онова, което чувствах към Къдруша, бе близо до любовта.
— Сега не му е времето да се притесняваш за подобни неща. Ти си егоист, Лобей. Надявам се някога да пораснеш.
— Ще ми покажеш ли как? — попитах. — В тъмното?
— Правя го в момента.
Утрото, в което навлизахме, бе обагрено в цинобър. С увеличаването на светлината очите ми взеха да натежават и бяха като забодени в черепа камъни.
— Цяла нощ си бъхтил — рекох предпазливо. — Аз пък успях да дремна само няколко часа. Защо не полегнем за малко?
— Почакай, докато стане съвсем светло за да си сигурен, че съм тук. — Което си беше доста странен отговор. Портик вече беше един сивкав силует зад мен.
Когато червеното на изток стана достатъчно ярко, а другата част на небето вече бе изсветляла, започнах да се озъртам за местенце, където да се настаним. Бях направо изстискан и всеки път, когато поглеждах към слънцето, целият свят се завърташе пред очите ми.
— Ей там — посочи Портик. Беше малка каменна ниша в основата на планината. Наместих се вътре, Портик до мене. Само че ни делеше острието на мачетето. Помня един кратък миг на златисто сияние над ръката и гърба, които ми показа преди да потъна в сън.
Докоснах ръката, която милваше лицето ми, и я задържах, докато отворя очи под нея. Клепачите се отместиха с неохота.
— Портик…?
Отгоре ме гледаше Туземия.
Пръстите ми се вплитаха в нейните. Имаше уплашен вид и излизащият на пресекулки дъх през стиснатите й устни накара моя да секне.
— Перко! — викна тя към склона. — Малък Джон! Тук е!
Седнах.
— Къде се е дянал Портик?
Появи се Перко, зад него и Малък Джон.
— Ла Злата — рече Перко. — Ла Злата иска да те види… преди да тръгнеш. Тя и Ло Ястреб трябвало да говорят с теб.
— Ей, някой да е виждал Ле Портик наоколо? Странно, как се е измъкнал…
И тогава мярнах изражението, което проряза лицето на Малък Джон, като пукнатини в напечена скала.