Предполагам, че цветната телевизия е далеч по-забавна от този ужасно рискован генетичен метод за възпроизвеждане, който бяхме възприели. Както и да е. Бях попаднал в един свят на красотата.
Седнах на пулта и започнах да натискам копчетата, докато едно от тях премигна. Екранът посивя, блесна и се изпълни с цветове.
Чуваше се и пращене, та потърсих копчето за звука и го намалих… нуждаех се единствено от музиката на цветовете. Нещо се случи тъкмо когато приближих дръжката на мачетето към устата си.
Смях.
Отпърво го взех за мелодия. Но беше само мелодичен глас. На екрана, сред все още неясните изображения, се появи лице. И друг път го бях виждал, напоследък най-често в спомените си, та го познах почти веднага — беше лицето на Къдруша.
Но гласът принадлежеше другиму.
Лицето й се разтвори. Замени го друго — на Портик. Отново се разнесе странният смях. Изведнъж Къдруша изпълни единия край на екрана, а Портик другия. В средата — момче, което ми се смее. Картината ставаше все по-осезаема и реална, а останалата част от стаята потъна в мъгла. Зад момчето се виждаха запустели улици, щръкнали от порутените стени обгорели греди и всичко това обрасло в буренаци. Беше ден и слънцето наподобяваше ослепителен бял диск. Върху ръждивия стълб на уличната лампа клечеше същество с плавници и белезникави хриле и се почесваше с мъничък червеникав крак.
Момчето, по-червенокосо дори от Блойските близнаци, по-червено от разцъфналите цветя, се смееше със затворени очи. Миглите му бяха златисти. Имаше прозрачна кожа, която фосфоресцираше, но аз знаех, че на естествена светлина ще е блед като умиращия Белтурчо.
— Лобей — различих в смеха и устните му разкриха дребни зъби — бяха невъобразимо много. Устата му беше като на акулата, която веднъж видях в една книга на Ле Портик — няколко реда мраморни игли. — Лобей, как ще ме намериш, а?
— Какво…? — помислих, че илюзията ще се разпадне в мига, когато проговоря.
Но някъде това голо, смеещо се момче продължаваше да стои заровило крак в смачканата купчина буренаци. Само Портик и Къдруша бяха изчезнали.
— Къде си?
То вдигна глава и тогава видях, че очите му нямат бяло — само сияещо кафяво и златисто. И друг път съм виждал подобни очи, но беше подтискащо да гледаш втренчени кучешки очи на човешко лице. — Мама ме наричаше Уилям Хубавия. А сега ми викат Хлапето Смърт. — То приседна и опря лакти на колене. — Ще трябва да ме откриеш, Лобей и да ме убиеш, както аз убих Къдруша и Портик.
— Ти? Ти, Ло Уилям Хубавия…
— Без „Ло“. Хлапето Смърт. Никакво Ло Хлапето…
— Ти си ги убил, значи! Но… защо? — шептях, но не от страх, а от отчаяние.
— Защото бяха различни. А аз съм по-различен и от теб. Ти ме плашиш, а когато се боя — отново смехът — аз убивам. — То премигна. — Но не си мисли, че ме търсиш. Аз търся теб.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз те водя при себе си. Никога нямаше да ме откриеш, ако не го исках. Сега вече няма начин да ме избегнеш и това е, защото аз те искам. Мога да виждам през очите на всеки, който обитава този свят, както и всеки друг свят, където са стъпвали предците ни: там познавам най-различни неща, които не съм докосвал или подушвал. Ето ти, тръгна без да знаеш къде съм и вървиш право към мен. А краят ти, Ло Лобей — то отново вдигна глава, — ще е да бягаш от моя зелен дом, да дращиш по пясъка като сляп козел, който се мъчи да се задържи на ръба на скален комин…
— От къде знаеш за…
— … ще паднеш и ще си счупиш врата. — То поклати пръст към мен, както го правеше Малък Джон. — Ела при мен, Ло Лобей.
— Ако те намеря, ще ми върнеш ли Къдруша?
— Вече ти върнах Ле Портик — за малко.
— Можеш ли да ми върнеш Къдруша?
— Всичко, което убивам, пазя. В моята собствена клетка — смехът му беше влажен. Като вода в студена тръба.
— Хлапе Смърт?
— Какво?
— Къде си?
Отново стържещият като ледени висулки по ламарина смях.
— От къде идеш, Хлапе Смърт? И къде отиваш?
Издължените му пръсти се разтвориха като броеница от мъниста. С краката си разгърна запречилите го буренаци.
— Детството си избродих сред пясъците на екваториалната пустиня — без пазач, който да се грижи за мен. Също като теб и аз бях спохождан от спомените на онези, които са обитавали земята под тукашното слънце в далечните времена, преди да се появят предците ни, за да приемат тези тела, любовта и страховете им. Повечето от другите в клетката измряха от жажда. В началото им помагах да оцеляват като им носех вода така, както Къдруша умееше да хвърля камъни — да, и на тази сцена присъствах. Аз също го правех, известно време. После започнах да избивам тези, които бяха пъхнати с мен в клетката и взимах водата направо от телата им. Често доближавах оградата и гледах през пустинята и дюните към оазиса, където живееше моето племе. Нито веднъж тогава не ми хрумна да напусна клетката, защото пред погледа ми — като мираж — минаваше светът, видян с очите на другите. Гледах какво правите ти, Портик и Къдруша, както виждах какво става в този ръкав на галактиката. Когато това, което виждах ме плашеше, аз затварях очите през които надничах. Така постъпих с Къдруша и Портик. Ако пък изпитвах любопитство към онова, което ставаше зад тези очи и любопитството ми беше по-силно от страха, тогава ги отварях наново. Това направих с Портик.