— В теб се крие сила — признах.
— Ето откъде съм дошъл — от пустинята, където смъртта се е вкопчила в изсъхналите кости на Земята. А сега? Смятам да продължа напред към морето. — Когато отново вдигна глава косата му имаше зеленикав оттенък.
— Хлапе Смърт — повиках го, но вече беше твърде далеч. — Защо са те пъхнали в клетката? Изглеждаш ми далеч по-функционален от половината Ла и Ло в моето село.
Хлапето Смърт извърна глава и ме погледна с крайчеца на окото.
— Функционален? — попита подигравателно. — Когато си се родил в пустиня и си белокож червенокоско с хриле?
Зейналата миниатюрна акулска паст изчезна. Останах облещен в екрана. Не знаех какво да правя, та извадих всички папки с документи от шкафовете, подредих ги на пода и легнах отгоре. Бях не само уморен, но и объркан.
Помня, че дръпнах една страница и зареях поглед в редовете. Ла Злата ме бе научила да чета и често ме караше да изучавам архивите на селото.
„Незабавно да бъдат евакуирани всички горни нива. Сигналната инсталация ще предупреждава за покачване на радиационното ниво. Монтираните свръхчувствителни датчици…“
Повечето от думите бяха неразбираеми. Сгънах листа с пръстите на краката си, пуснах го да се люшне върху корема ми, вдигнах мачетето и засвирих, докато сънят ме обори.
6
Какво означава терминът прекрасна абстракция? В началото тя обхваща най-съществените елементи на изучавания обект и после останалото, в зависимост от това колко е важно (така че на каквото и да се спрем, ще разполагаме с повече от това, което сме оставили) и използва всяка уловка, за да прокара онова, което позволявала в нашето съзнание, без да си даваме сметка за сухата педантичност на тази уловка.
Поема — това е механизъм, позволяващ да направим избор.
Часове по-късно — предполагам, че са били поне два, но може и да са дванадесет — аз се изтърколих из под пулта и се надигнах, сумтейки, прозинах се и се почесах. Когато напуснах помещението светлината зад мен угасна.
Не се върнах по обратния път, а продължих отново напред. Горните нива имат много изходи навън. Вървях, докато през един от процепите видях, че е настъпило утрото, после излязох на повърхността.
Местността тук бе обрасла с лиани, бамбукови горички и храсталак, но гледката не беше от неприятните. Освен това беше влажно и прохладно. На петдесетина стъпки по-нататък забелязах брега на неголямо езеро. Продължих към него, като заобикалях пътьом пречките. Хрущящ пясък постепенно замени каменистата почва под краката ми. Езерото се оказа по-голямо, отколкото предполагах. Единият му край се губеше в червеникава тръстика и мочурища. Нямах представа къде се намирам, но тъй като никак не обичах блатата, тръгнах в другата посока.
Хряс, фрас, пук!
Спрях!
Хряс! Нещо се въртеше и боричкаше зад стената на джунглата. Схватката сигурно се намираше на онзи стадий, когато единият от опонентите е напълно изтощен — действието се развиваше на пресекулки. (Съсссссс!) Любопитството, гладът и дяволът ме подтикваха да вървя нататък, вдигнал в готовност мачетето. Прекрачих няколко крайбрежни камъка и се озовах на малка поляна.
Драконът умираше, нападнат от цветя. Цветовете им разтваряха люспите му, корени обгръщаха краката му. Докато гледах, той направи отчаян опит да се отскубне, да ги разкъса със зъби, но те го обградиха отново, плъзнаха отзад и запосягаха алчно към широко разтворените му очи.