— Хъм. (Чакай да си припомня, ездачите се наместваха в долната част на шията, пъхаха крака под люспестите мишници и хващаха с ръце двата съблезъбоподобни израстъка над хрилете. Ей… оп… дий сега!)
Загубихме още петнадесетина минути в крайбрежната кал, през които животното ме хвърли най-малко пет пъти от гърба си; обогатих речника си с цял куп цветисти ругатни, касаещи предимно осмото и деветото драконово коляно, но към края двамата с моя нов приятел насъбрахме достатъчно общ смях, за да се поглеждаме със симпатия, а едрото чудовище приседна до езерото да си отдъхне — малко преди това с ловко движение ме беше метнало право в студената вода.
— Хей, как мислиш, ще се науча ли някога да яздя това нещо?
С едната ръка ми помагаше да се изправя, с втората придържаше динозавъра за бивните, с третата навиваше камшика, а с четвъртата от време на време почесваше четинестата си глава.
— Не се предавай. В началото не бях по-добър от теб. Хайде, скачай.
Така и направих, метнах се на люспестата гърбина и двамата с динозавъра се понесохме в кариер по брега на езерото. Отстрани изпълнението ни сигурно беше доста впечатляващо. Така поне си мислех. Докато ме побиваха тръпките.
— Взе да му хващаш цаката.
— Трогнат съм. Чакай малко, къде е стадото — и кой си ти?
Беше нагазил до глезени в плитката част на езерото. Утрото бе достатъчно светло, за да превърне в бисери пръските по раменете и гърдите му. Той се засмя и избърса лицето си.
— Паяка. Твоето как беше, казваш…?
— Ло Лобей — изломотих, докато подскачах щастливо върху гущера.
— Това Ло го забрави, докато си сред нас — посъветва ме Паяка. — Няма да ти е от полза.
— Прощавай, просто в мен говори селското възпитание.
— При нас, пастирите, тия не минават. — Той се метна чевръсто зад мен на дракона.
Целият беше космат, с кехлибарена козина, четирирък като мен, леко прегърбен и висок поне три метра, само дето телесата му бяха напъхани в два номера по-малка кожа. Стегнат, с яки, напомпани мускули. И се смееше, сякаш някой тъпчеше сухи листа в гърдите му. Направихме един почетен кръг около езерото.
Но музиката, която бликаше — беше незабравима!
Стадото, някъде двеста и петдесет глави люспест добитък, се беше кротнало в една падина от другата страна на езерото. Първото, което чух отдалеч, бе протяжно, мелодично стенание (по-късно научих, че изразявало задоволство от живота). От съвсем малък в мен са залегнали идилични представи за живота на пастирите. Тези хора не можеш ги побра в калъп. Разбирам защо не се Ла-осват и ло-осват като другите. За двама от тях така и не можах да разбера как се задържат върху драконите. Но всички ме посрещнаха дружелюбно.
Порази ме лицето на един от младоците — одухотворено, с блясък в проницателното, зелено око под високото чело. Драконите го слушаха като кученца. Нищо че беше ням. Не зная защо, но винаги, когато го виждах, нещо ме стягаше и си спомнях за Къдруша. И затова, че ме чака работа…
В сравнение с един друг, Белтурчо щеше да изглежда напълно нормален. Нещо не беше наред с жлезите, защото от него вонеше нетърпимо. Непрестанно се опитваше да ми разкаже историята на своя живот, но така и не успя (нямаше двигателен контрол върху устата, та когато говореше, заливаше околните със слюнка).
Викаха му Смръдльо, а аз предпочитах вместо неговата, да чуя историята на Зелено око. Всъщност щеше ми се да науча по нещичко за всеки от тях — какво са видели, какво знаят, какви песни умеят.
През нощта драконите се разбягаха. Ние ги прибрахме на заранта. На няколко пъти и аз се губих, та си дойдох в лагера с животните. Същата сутрин на закуска узнах от Смръдльо, че са ме взели на мястото на един от пастирите, който загинал предния ден. Не разбрах точно как.
— Тук оцеляват само хаховците — обясни ми Паяка. — Но и те невинаги. Като те гледам, не ми изглеждаш особено „нормален“, та сигурно ще свършиш работа.
Зелено око се блещеше в мен изпод черната си коса, но като видя, че го гледам, се зае да си навива камшика.
— Кога най-сетне ще са готови тези драконови яйца? — попита Ножа, разтворил посивелите си длани към топлината на огъня.
Паяка го ритна и дребният пастир се отдръпна обидено.
— Ще чакаш първо ние да се нахраним.
Само след няколко минути Ножа се върна сякаш нищо не е било и се сгуши до огнището.
— Топличко — мърмореше той. — Обичам да ми е топло.
Скоро сцената се повтори отначало.
— Стой далеч от храната — предупреди го Паяка.
— Къде ги водите? — посочих с ръка стадото. — И откъде идвате?
— Заплождат се в Горещото блато, на двеста километра западно от тук. А после трябва да ги откараме в Бранинг-на-море. Там яловите се заколват, изваждат се яйцата на женските, оплождат се и ние трябва да ги отнесем при блатото, където да ги заровим в тинята.