— Бранинг-на-море? На тях пък за какво са им притрябвали дракони?
— Ядат ги. Други използват за работа. Между другото градът си го бива. Доста зашеметяващо място за някой, израснал в горите. Толкова често съм ходил там, че за мен е като у дома. Имам жена и три деца и още едно семейство, горе при Блатото.
Закусихме с яйца, пържени в драконова мазнина и обрахме тигана с едри залъци ароматен хляб. След като се нахраних, измъкнах мачетето и започнах да свиря.
Тази музика!
Изведнъж бликнаха толкова много звуци, едновременно различни и еднакви, че взех да се колебая коя от безбройните възможности да последвам. Чак сега зърнах учудения поглед на Паяка.
— Къде научи тази мелодия? — попита ме той.
— Предполагам, че току що ми е хрумнала.
— Не дрънкай глупости.
— Просто се навърташе в главата ми. Малко объркана, в началото.
— Изсвири я отново.
Засвирих. Този път Паяка подхвана с уста една от другите мелодии, които вървяха с нея, така че двете се преплитаха и следваха.
Когато свършихме той ми рече:
— Ти си различен, знаеш ли?
— И други са ми го казвали. Слушай, как се казва тази мелодия? Не е от тези, които знам.
— Казва се „Соната Кодали за виолончело“.
— За какво?
Утринният вятър разроши храстите. Един от драконите зад мен изстена.
— От моята глава си я чул, нали? — попита подозрително Паяка. — Друг начин няма, не помня днес да съм си я тананикал.
— Да съм я чул от главата ти?
— Свиря си я наум вече няколко седмици. Миналото лято я чух на един концерт в Бранинг-на-море, нощта преди да поема обратно с поредния товар яйца. По-късно я намерих на плоча в музикалния отдел в руините на древната библиотека в Хайфа.
— Чул съм я от главата ти? — изведнъж цял куп най-различни въпроси намериха своя отговор — като например защо Ла Злата ме смяташе за различен и как Туземия заяви същото, след като засвирих „Бил Бейли“. — Музика… — промърморих замислено. — Ето откъде идва в мен. — Забих острието на сабята в земята и се подпрях на нея.
Паяка сви рамене.
— Едва ли всички мелодии вземам от други хора — рекох намръщено. — Значи съм различен. — Прокарах пръст по острието на мачетето, после плъзнах пръстите на краката по дупките в него.
— И аз съм различен — успокои ме Паяка.
— Как?
— Ей така. — Той затвори очи и напрегна рамене.
Мачетето изхвърча от ръката ми, вдигна се нагоре и се завъртя във въздуха. Премести се встрани, люшна се и се забоде в меката пръст до огъня. Паяка отвори очи и въздъхна.
Ченето ми висеше. Хлопнах го.
Останалите намираха сцената за ужасно смешна.
— Също и с животните — продължи Паяка.
— Как?
— Драконите, например. Помагам им да запазят спокойствие, да не се разбягват и прогонвам надалеч всички опасни животни.
— Къдруша — прошепнах. — Ти си като Къдруша.
— Коя е Къдруша?
Погледнах към мачетето. Мелодията, с която скърбях по нея, си беше моя.
— Няма я — рекох. — Вече.
Тази мелодия си беше моя!
— Да си чувал някога за Хлапето Смърт?
Паяка спря да дъвче, вдигна и четирите си крайника и сведе глава. Издължените му ноздри потръпваха нервно. Отместих очи да не гледам страха му. Но другите зяпаха мен, та го погледнах отново.
— Какво за Хлапето Смърт? — попита той.
— Искам да го намеря и… — завъртях острието във въздуха досущ като Паяка, но едва не го изпуснах. — Това е, искам да го намеря. Кажи ми за него.
Всички се разсмяха. Смехът начена в крайчеца на устата на Паяка, литна към Смръдльо, изкарвайки цял фонтан от слюнки, просъска откъм Ножа и продължи нататък, залязвайки в зелените очи на хлапето с проницателния поглед.
— С тежичка задача си се нагърбил — произнесе Паяка и се надигна, — но смятай, че вървиш в правилната посока.
— Разкажи ми за него — настоявах.
— Ще дойде време да си поговорим за недостижимото, но не сега, когато ни чака работа. — Той се пресегна и ми хвърли камшика.
— Прибери тая секира — посъветва ме Паяка. — Виж с какво ще ти посвиря — неговият камшик изплющя над главата ми.
Останалите наскачаха и тръгнаха да си дирят животните. Паяка извади от раницата юзди и стъпенки с куки за закачване по люспите и подложки за коленете, а също малко, но доста удобно седло. След като ги видях, престанах да мисля за язденето като за неприятно упражнение.
— Ей така се поставят — обясни ми Паяка, докато останалите пастири вече подкарваха животните.
Люспите им лъщяха на слънчевата светлина.