Трябва да съм излапал поне половината кльопачка преди да осъзная, че е гореща. Толкова бях гладен, че не обръщах внимание дори на болката от паренето.
До мен Зелено око изглеждаше не по-малко каталясал.
Единствените думи, които се чуваха по време на вечерята, бяха периодичните фъфлещи подмятания на Смръдльо: „Сипи оше малко!“
По някое време, беше при второто допълнително, залъгах глада и взех да се оглеждам. Много може да се узнае за хората, докато ги гледаш как се хранят. Спомням си вечерята, дето ни я приготви Туземия — преди векове ли беше, или от тогава наистина изминаха само два дни?
— Дръжте се — рече Прилепа, — защото след малко иде десерта.
— Къде е? — попита Ножа, докато облизваше купичката с второто допълнително.
— Чакайте да ви сипя останалото — тросна се Прилепа. — Проклет да съм, ако го пренебрегнете заради десерта. — Той се наведе, дръпна купичката от ръцете на Ножа, напълни я с едно ловко движение и чевръстите му ръце отново изчезнаха в тъмнината. Известно време се чуваше само мляскане.
Паяка, който до сега не бе промълвил нито думичка, премигна със сребристите си очи и заяви:
— Вечерята си я биваше, готвачо.
Прилепа лъсна от щастие.
Паяка, който пасе дракони; Паяка, който пише; Паяка, който си свири музиката на Кодали — човек, чиято похвала има тежест.
Преместих очи от него към Прилепа и обратно. Мъчно ми стана, че не се сетих и аз да похваля вечерята и да накарам Прилепа да се захили така доволно. Опитах, но всичко, което измъдрих бе тъпото:
— Какъв ще е десертът?
Сега вече знаех, че Паяка стои поне една класа над мен. Така постъпва гладът с хората.
Прилепа извади една пръстена чиния от огъня, като я придържаше за горещия край с навити около ръката парцали.
— Печени къпини — обяви тържествено той. — Нож, подай ми соса с ром.
Усетих, че дъхът на Зелено око подхваща бясно темпо. Зяпах с увиснало чене, докато Прилепа разпределяше къпините из купичките.
— Нож, разкарай си крадливите ръце!
— … исках само да ги пробвам. — Но сивата ръка се отдръпна. Малко зад нея за миг в мрака се мярна език, облизващ жадно устните му.
Прилепа му подаде купичката.
Паяка получи последен своя дял, но всички го изчакахме да започне.
— Нощ… пясъци… и дракони — промърмори Смръдльо. — Еха… — което беше предостатъчно.
Тъкмо извадих мачетето и се готвех да им посвиря, когато Паяка ми рече:
— Нали сутринта питаше за Хлапето Смърт?
— Така е. — Положих острието в скута си. — Имаш ли нещо да ми кажеш за него? — Останалите замлъкнаха.
— Веднъж направих услуга на Хлапето — рече Паяка.
— Когато е живял в пустинята? — попитах, докато се чудех що за човек би направил услуга на твар като Хлапето Смърт. Още повече, ако е различен.
— Тъкмо бе напуснал пустинята — уточни Паяка. — Готвеше се да зимува в едно градче.
— Какво е „градче“?
— А село знаеш ли какво е?
— Че как. Нали съм израснал на село.
— Знаеш и какво е град. — Той махна с ръка към дюните. — Селото, значи, става все по-голямо и по-голямо, докато се превърне в градче. А градчето, ако продължи да нараства, си става истински град. Но онова бе призрачно градче. Което значи, че е от древните времена, когато тук са живели истинските хора. Още тогава е спряло да расте. Всички сгради бяха разрушени, каналите запушени, вятърът гонеше мъртви листа по улиците, събираше ги на купчини край стълбовете на уличните лампи; имаше изоставена електростанция, плъхове, змии, пустеещи магазини — все такива неща от малки градчета. И го обитаваха най-низките, най-мръсни отрепки на поне половин дузина животински видове — зли и злобни далеч отвъд пределите на всяко нормално изплашено въображение. Добре, че нито едно от тях не притежаваше разум, защото тогава целият този нещастен свят щеше да стене под гнета им. Такива създания не можеш напъха в клетка.
— И ти какво направи за него? — попитах нетърпеливо.
— Убих баща му.
Облещих се.
А Паяка си чоплеше невъзмутимо зъбите.
— Той беше един гаден, триок, тристакилограмов червей. Знаех, че е убил най-малко четирийсет и шест души. Три пъти се опита и мен да премахне, докато се щурах из града. Първия път с отрова, втория с железен лост, а третия с граната. Всеки път не уцелваше, но пострадаха случайни хора. Имаше поне две дузини отрочета, но пак два пъти по-малко, отколкото нещастниците, които бе погубил. Веднъж, преди да се скараме, ми предложи една от дъщерите си. За ядене. Лично я беше заклал и почистил. Градчето изпитваше постоянен недостиг на прясно месо. Излишно е да уточнявам, че въобще не го беше грижа за един от неговите потомци, обитаващ клетка в пустинята най-малко на хиляда мили от него. Нямаше и най-малка представа за престъпния гений на Хлапето, за неговата шизофренична, непознаваща разликата между доброто и злото, натура. Но именно в онова градче се срещнах и запознах с Хлапето, градчето, в което баща му заемаше най-високото място в местната йерархия. Тогава Хлапето бе на не повече от десет.