Седях в един бар, слушах тъпите фукни на присъстващите и зяпах към ъгъла, където кипеше някаква схватка. Загубилият щеше да е за вечеря. И тогава вратата се отвори и в бара се намъкна някакъв дрипав хръбльо, огледа се и седна на една купчина парцали. Все криеше очите си под онези златисти мигли, дето бяха като нарочно пригодени завеси. Кожата му беше бяла като тебешир. Позяпа борбата, заслушан в дрънканиците, а пръстите на краката му чертаеха нещо на пода. Изглежда бързо му доскуча, защото оголи единия си лакът и взе да го чеше. Спираше само, когато някоя история ставаше интересна, но дори тогава не вдигаше глава. Слушаше така, както го правят слепците. Излезе малко след като секнаха приказките. Чак тогава някой прошепна: „Това беше Хлапето Смърт“ и всички притихнаха. Вече си беше създал репутация.
Зелено око се притисна към мен. Откъм града повя хлад.
— По-късно същата вечер, докато се разхождах навън — продължи Паяка, — го видях да плува из езерото на Градски парк.
„Здрасти, Паяк“ — викна ми той от водата.
„Здравей, Хлапе“ — отвърнах и клекнах до брега.
„Ще ми направиш ли една услуга — трябва да убиеш моя старец“. — Той се пресегна и ме сграбчи за крака. Опитах се да се освободя. Хлапето потопи лице във водата и забълбука отдолу: „Направи ми тая услуга, Паяк. Моля те“.
„Щом искаш, Хлапе.“
Той се изправи във водата с прилепнала върху лицето коса, бял, мокър и страшен.
„Искам го.“
„Може ли да попитам защо?“ Махнах прилепналата от очите му коса. Исках да видя дали е истински — хладни пръсти върху крака ми, мокра коса под дланта ми.
Той се усмихна, находчив като труп.
„Може. Този свят гъмжи от омраза, Паяк. Колкото си по-силен, толкова по-ясно възприемаш спомените, които обитават тези планини, реки, морета и джунгли. А аз съм силен! Не, ние не сме човеци, Паяк. Животът и смъртта, истинското и ирационалното не са същите, каквито са били за нещастната раса, която ни е оставила в наследство този свят. Учат ни, дори и мен са ме учили, че преди нашите предци да се появят тук, расата ни не се е интересувала от понятия като живот, смърт, обич, материя и движение. Но ние приехме тази планета за роден дом и не ни остава друго, освен да завъртим докрай лентата на миналото, преди да приключим с настоящето. Налага се да живеем като човеци, ако искаме да създадем свое собствено бъдеще. Миналото ме ужасява. Ето защо трябва да го убия — ти трябва да го убиеш, вместо мен.“
„Толкова ли тясно си обвързан с миналото, Хлапе?“
Той кимна.
„Развържи ме, Паяк.“
„Какво ще стане, ако не го сторя?“
Той вдигна рамене.
„Ще трябва да ви избия — всички вас.“ — Въздъхна. — „Да знаеш само, Паяк, колко е тихо долу в океана.“ — Тогава прошепна: „Убий го!“
„Къде е той?“
„Скита се нощем по улицата, докато озарените от лунна светлина пеперуди сияят като ореол около главата му, подметките му се хлъзгат из локвите в канавката край старата църковна стена, на която се обляга с пъшкане, докосвайки с длани лишеите…“
„Мъртъв е“ — рекох. Отворих очи. — „Ще разместя няколко плочи в пода, за да пропадне долу…“
„Пак ще се срещнем“ — прекъсна ме Хлапето засмяно и се хвърли назад в езерото. — „Благодаря ти, Паяк. Може би някой ден ще ти върна услугата.“
„Може би“ — викнах след него, но той беше потънал под жабунясалата повърхност. Върнах се в бара. Тъкмо приготвяха на огъня вечерята.
— Сигурно дълго си живял в онова градче — пръв наруших мълчанието.
— По-дълго, отколкото ми се ще да призная — рече Паяка. — Ако можеше да се нарече живот. — Той се надигна и огледа кръга около огъня. — Лобей, Зелено око, двамата сте първа смяна на пост при животните. След три часа събудете Ножа и Смръдльо. Аз и Прилепа ще хванем последната смяна.
Зелено око се надигна до мен. Аз също се изправих, докато останалите се готвеха за спане. Моят гущер дремеше. Луната сияеше насред небосвода. Призрачни светлини трепкаха по гърбиците на драконите. Покатерих се в седлото и го подкарах към стадото, като присвивах болезнено устни.
— Как ти изглеждат? — попитах Зелено око, сочейки с дръжката на камшика налягалите животни.
— Гладни? Сигурно, сред тия пясъци — обърнах се и го погледнах. Изглеждаше все така гъвкав и неуморен в седлото. — Ти откъде си? — попитах го.