Ло Ястреба: „… да се запази.“
Ла Злата: „… да се промени.“
По правило Ло Ястреба се предава пръв, защото Ла Злата е жена начетена, образована и с голям дух, а Ло Ястреба на младини е бил велик ловец и ненадминат войн. Достатъчно е разумен за да признае, че отдавна никой не се нуждае от последното — с дела, ако не с думи. Но не и в този случай:
„Общуването е жизнено важно, ако искаме някога да станем човешки същества. По-скоро бих допуснал някое тъпоносо куче от хълмовете, което знае трийсет-четирийсет думи, колкото да разберем какво иска, отколкото нямо дете. О, какви битки са виждали очите ми на младини! Когато се сражавахме с гигантските паяци; като ни заля вълната лигави гъби от джунглата; когато посипвахме със сол петметровите плужеци, които излизаха от земята — всички тези битки ги спечелихме защото можехме да разговаряме помежду си, да викаме заповеди, предупреждения, да шептим планове в мрака на пещерите. Да, по-скоро ще дам това Ла или Ло на някое говорещо куче!“
„И без това Ле не би могъл да й дадеш.“ — подхвърли някой подигравателно и другите се закискаха. Но старейшините не обърнаха внимание на подобна нетактичност. Така е, никой не го е грижа за нещастните Ле. А въпросът така и остана неразрешен. Като се скри луната хората взеха да се разотиват и някой предложи да отложат разговора за друг път. Чуваше се топуркане на крака и недоволно сумтене и само Къдруша си седеше кротичко край огъня — мрачна и хубава.
Както вече ви казах, като съвсем малка не си падаше много по пълзенето, защото просто го можеше. Докато я наблюдавах, озарена от отблясъците на огъня (тогава бях едва осемгодишен), за първи път ми мина през ума защо не Къдруша не говори: тя вдигна едно камъче и го запрати, ядно, по главата на онзи, дето беше подхвърлил подигравателната забележка за „Ле“. Беше ужасно чувствителна, макар само осемгодишна. Не го уцели, но само аз я видях. Зърнах също как гневно се изкриви лицето й, раменете й подскочиха и пръстите на краката й се сгърчиха — седеше със скръстени крака. После го хвърли. Ръцете й лежаха свити в юмруци в скута й. Разбирате ли, тя въобще не ги използва. Камъчето просто се вдигна от прахта, литна успоредно на земята и пропусна целта на косъм. Но аз видях — тя наистина го хвърли.
2
Всяка нощ в продължение на цяла седмица бях излизал да скитосвам по ветровитата алея на вълнолома, заобиколен отляво от струпаните един върху друг дворци, мятащи сияещи отблясъци върху водната повърхност. Но тази нощ, когато се върнах на просторния трапецоид, оформящ Плацата, мъглата бе скрила върховете на стърчащите от водата прътове. „Сечението на Айнщайн“ вървеше в странна посока. Седнах в подножието на близката кула и взех да нанасям бележки за бъдещите изпитания на Лобей. По-късно напуснах разлагащото се злато и индиго на Базиликата и се зареях из тъмните улички на града, в очакване да настъпи полунощ. Спрях за малко на един изгърбен мост над тесен, озарен от нощните светлини, канал. Стресна ме пронизителен крясък. Извърнах се, за да видя цяла дузина разбеснели се котки, преследващи охранен кафеникав плъх. Минаха съвсем близа до мен и по гърба ми полазиха ледени тръпки. Надзърнах отново към канала — по мазната повърхност се носеха шест рози. Проследих ги, докато една моторница не заля основите на моста с поредица от вълни. Сетне се насочих към серията от малки мостове на Канале Грандо, откъдето взех вапоретото обратно за Феровиа. Навътре в залива излезе вятър, който бръснеше ниската палуба, но аз все не можех да прогоня от мислите си гледката на розите, подивелите котки, нито пък премеждията на Лобей — те се наслагваха едно върху друго, свързани по някакъв все още невидим за мен начин. Орион танцуваше върху вълните. Сияние заля канала, когато преминавахме покрай Риалто.