Държах се за скалния ръб с лявата си ръка, с дясната стисках някакъв корен, а краката ми се люшкаха във въздуха. Излишно беше да поглеждам надолу, за да осъзная колко дълго падане ме очакваше.
Избърсах очи в рамото си и погледнах нагоре.
Виждах съвсем малка част от пътеката.
Над нея разгневеното небе.
Звуци? Свистене на вятър в цепнатина. Никаква музика.
В този момент рукна дъжд. Понякога има и такива катастрофални съвпадения. Дъжд. Заплаках.
— Лобей.
Погледнах отново.
Върху скалния ръб над мен бе приклекнало Хлапето Смърт.
— Хлапе…?
— Лобей — рече той и разтърси мократа си коса. — По мои изчисления ще издържиш още двайсет и седем минути, преди да тупнеш долу от изтощение. Ще изчакам двайсет и шест от тях и тогава ще ти спася живота. Съгласен?
Закашлях се.
Толкова отблизо изглеждаше не повече от шестнайсетгодишен, или двайсетгодишен с бебешко лице. Кожата на китките, врата и мишниците беше набръчкана.
Дъждът продължаваше да ме шиба в очите, дланите ме сърбяха, а това, за което се държах, ставаше плъзгаво.
— Обичаш ли да гледаш уестърни? — Той поклати глава. — Жалко. Няма нищо по-добро от уестърните. — Зачопли носа си, ухили се и подсмъркна. Дъждовните капки танцуваха по раменете му, когато се наклони към мен.
— Какво е това „уестърн“? — попитах. Гърдите продължаваха да ме болят. — Наистина ли възнамеряваш да ме държиш тук… — закашлях се отново — цели двайсет и шест минути?
— Това е една от формите на изкуство на Старата раса, на човечеството, което е било тук преди нас. Да, възнамерявам. Мъчението също е форма на изкуство. Искам да те спася в последната минута. А докато чакаме, ще ти покажа нещо. — Той посочи с пръст горния край на обрива, откъдето бях полетял.
Там стоеше Къдруша.
Затаих дъх. Болката в гърдите се усили, дъждът изгаряше очите ми. Мургаво лице, слабички, мокри рамене, познатия наклон на главата (под тялото ми се посипаха ситни камъчета, камшикът все още бе омотан около шията ми и дръжката му се люшкаше до бедрата ми). Тя погледна назад и аз видях (или чух?) как се удивлява на завръщането към живота и колко е изненадана от дъжда, скалите и облаците. След това погледът й се спря върху мен. Тя ме повика, видях как се отварят устните й — произнесе името ми, завладяна от необясним възторг, дори протегна инстинктивно ръце към мен (дали не долових страха й?).
— Къдрушо!
Беше по-скоро писък.
Само вие и аз знаем думата, която извиках. За останалите бе свистене, напускащо белите ми дробове.
И всичко това, повярвайте, само за секунда, за миг, достатъчен да отвориш очи в дъжда, да оближеш капката от устните си, да се съсредоточиш върху онова, което е пред теб, да си дадеш сметка, че някой, когото много-много обичаш ей сега ще умре и да изкрещиш името му. Това е, което успя да стори Къдруша горе, върху обрива.
А аз продължавах да крещя.
Ролята на Хлапето Смърт бе да се киска.
Къдруша се огледа, търсейки най-краткия път към мен. Изправи се, изчезна за миг и се появи отново, приведена, опипваща края на обрива.
— Къдрушо, недей!
Но тя започна да се спуска, докато изпод краката й се сипеха пръст и камъни. После, когато увисна на самия край, а тялото й бе като тъмен контур на фона на черните скали, тя сграбчи дръжката на камшика — нито с ръце, нито с крака, а така, както някога бе запратила онова камъче, както Паяка веднъж завъртя мачетето ми, сграбчи дръжката от мястото, където висеше, дръпна я, вдигна я, опъна камшика и го преметна през един щръкнал камък. И тогава започна да пълзи нагоре, като ме теглеше с резки движения зад себе си, право нагоре, към същото онова място, където за мен бе свършила пътеката. А аз все си повтарях, че се е пробудила за съвсем кратко от небитието и вместо да се радва на живота, тя се опитва да спаси моя. Вече знаех какво е намислила — да закачи камшика на някое дърво, а след това аз да се изтегля по него, докато бъда в безопасност. Болката ме разкъсваше, но аз не пусках камшика и драпах нагоре.
Не паднах. Хлапето Смърт продължаваше да се киска. Изведнъж посочи с пръст върха на дървото и заповяда:
— Счупи се!
Дървото се прекърши на две.
Тя падна, отби стоварващия се отгоре й клон, претърколи се и се вкопчи в скалата, а с другата ръка дръпна рязко камшика, но сетне го пусна, за да не ме повлече със себе си.
— Бееее… беее… — пропя Хлапето. Имитираше козел. Пак се захили.
Ударих с лице скалната стена.
— Къдрушо! — Не, не можете да си представите как извиках тази дума.