Зелено око почеса брада с мръсни пръсти.
— Близо година откакто не си се прибирал в Бранинг. Хайде, обърни този дънер на легло, като онова, в което се гушеше, докато живееше с майка си. Ти си принца на Бранинг, а миришеш на гущерови говна. Виж тази локва, направи от нея мраморна баня с чешми за пет различни вида вода, подавани от бронзови кранове! Имаш мазоли по пръстите си, а краката ти са загрубели от продължителната езда. Къде са сега танцьорките, които подскачаха заради теб върху нефритовите постаменти на терасата? Къде са музикантите, които те забавляваха всяка вечер? Превърни тази планина в свой дворец…
Мисля, че едва тогава Зелено око погледна нагоре и ме видя. Тръгна към мен, спря се само за да вдигне мачетето ми, което се въргаляше в основата на хълма и ме доближи.
Застанал на самия край на обрива Хлапето кипеше от гняв. Стискаше юмруци, блъскаше ги в хълбоците си и се зъбеше в неистови гримаси. Изведнъж се завъртя и извика пискливо нещо…
Гръмотевица.
Разтърси ме и тялото ми се плъзна назад. Зелено око не й обърна внимание, а вместо това ме подхвана за ръцете и ми помогна да седна. Хлапето Смърт мяташе ръце от скалния ръб. Светкавици разцепваха небосвода. От черни, листата на самотното дърво придобиха виолетов оттенък. Зелено око дори не трепна. Нова гръмотевица, сетне някой взе да лее кофи с вода.
А Зелено око ме влачеше нагоре по склона. Чак сега осъзнах, че нещо не е наред с тялото ми. Вътре ставаше нещо. Дъждът беше студен. Треперех. По някакъв необясним начин всичко това ме караше да чувствам безмерно спокойствие — отпуснах се, затворих очи и светът наоколо се завъртя…
Зелено око разтърсваше рамото ми. Отворих очи и първото, което видях, бе моето мачете. Протегнах ръка и Зелено око го пъхна в дланта ми.
— Ъ?… Какво…? — Пръстите ми бяха съвсем вкочанени. — Какво стана? — Дъждът пареше устните и ушите ми.
Зелено око плачеше, оголил в тъжна гримаса снежнобелите си зъби. Дъждът отмиваше мърсотията от лицето му, спускаше се на ручейчета по косата му, плющеше по раменете му.
— Какво стана? — попитах аз. — Съзнание ли изгубих?
„Ти умря!“ — той ме разглеждаше едновременно сърдито и изумено. „Дявол да те вземе, Лобей! Защо трябваше да умираш? Просто се предаде, изведнъж реши, че не си заслужава и позволи на сърцето ти да спре, а мозъка да потъне в мрак. Ти умря, Лобей! Издъхна!“
— Но сега не съм мъртъв…
„Не.“ Той ми помогна да тръгна по пътеката. „Музиката продължава. Върви с мен.“
Отново потърсих мачетето. Подаде ми го. Нямаше какво да отсека, но все пак ми беше приятно да го държа. А и дъждът бе твърде проливен, за да свиря.
Открихме животните в една долчинка, където пороят бе образувал неголямо езеро. Като ни видяха, нададоха радостни стенания. Зелено око ме придържаше, докато се намествах в седлото. Да се държиш върху подгизнал от дъжда дракон, дори в седло, е направо загубена работа. Доста време измина преди да видим останалите от стадото, крачещи съвсем бавно под нестихващата водна стихия.
Паяка препусна да ни посрещне.
— Ето ви, най-сетне! Мислех, че сме ви изгубили! Хващайте отсрещния край и внимавайте да не затънат към блатото!
Така и направихме. Докато яздехме, опитах се да подготвя разказа за случилото се. Знаех, че Паяка щеше да ме попита. Предъвквах думи и изрази, но все не им хващах края. Излизаше нещо безсмислено. Когато напрежението стана нетърпимо, извъртях дракона и го насочих през един кален хълм към Паяка.
— Ей шефе, Хлапето Смърт идва след…
Това беше грешка. Човекът, който се обърна, не беше Паяка. Имаше червеникава коса и бели вежди. Остри като игли зъби лъснаха назад, докато се смееше с отметната глава под екота на поредната гръмотевица. Яздеше съвсем гол своя дракон, с една сребристо-черна широкопола шапка, която размаха за поздрав към мен. Чифт старовремски пистолети се полюшваха в кобурите на хълбоците му, а млечнобелите им дръжки лъщяха. В мига, когато драконът му се изправи на задни крака (а моят се отдръпна изплашено), видях, че на глезените му са пристегнати с каиши остри метални шпори, които забиваше в страните на гущера. Главичките им бяха нащърбени като цветчета.
Вдигнах замаян ръка и разтърках очите си. Когато я дръпнах, видението бе изчезнало.
9
Джийн Харлоу? Христос, Орфей, Били Кид — тези тримата мога да ги разбера. Но защо обикновени, млади, начеващи писатели като вас са готови на всичко, за да подражават на Великия Бял Кучи син?
Отговорът, предполагам, е очевиден.