Работата не е в това, че любовта понякога извършва грешки, а че тя самата е една грешка. Влюбваме се, когато нашето въображение придава несъществуващи достойнства на избраната личност. А разсее ли се илюзията, с нея си отива и любовта.
Бях скован от умора. Дъждът бе секнал преди около час — така поне ми казаха. Пейзажът наоколо също се бе променил. Отляво се нижеха скали. Драконите се провираха с трясък през влажните храсти. Отдясно — някаква равна, гола, сива ивица земя. Попитах Смръдльо:
— Вдясно ли ще се спускаме?
Той се засмя и изплю:
— Ей, Лобей, не си ли виждал павиран път?
— Май не съм. Какво е „павиран“?
Ножа, който яздеше отзад, се изхили. Смръдльо заряза разговора и си намери работа другаде. Никой от останалите не се затърча да ме образова. Трябваше да изтрополят три-четири каруци, преди да разбера за какво служи тая пущина. Много умно. Наближаваше пладне. Бях толкова изморен, че чудесата на света отскачаха от очните ми ябълки без да оставят следи върху тях.
Повечето от каруците бяха теглени от четири или шесткраки животни, които ми бяха смътно познати. Но новите животински създания не са странна гледка, когато твоето собствено може да ги погълне по няколко наведнъж.
Една от каруците ми направи особено впечатление.
Беше ниска, от черен метал и нямаше впрегнато животно нито отпред, нито отзад. Носеше се по пътя с десет пъти по-голяма скорост от останалите и изчезна в облак дим преди да я разгледам подробно. Досега драконите не обръщаха внимание на минаващите каруци, но тази ги накара да се разсъскат недоволно. Като видя, че зяпам след нея, Паяка ми викна:
— Още едно от чудесата на Бранинг-на-море.
Заех се да успокоявам гущерите.
Когато отново погледнах към пътя, видях картина. Беше изрисувана върху един широк статив с дървени подпори, така че да се вижда отдалече. Картината представляваше лице на млада жена с памучнобели коси и детска усмивка, а раменете й бяха вдигнати. Имаше малка брадичка и зелени очи, които бяха разширени като от изненада. Устните й бяха разтворени и разкриваха два реда изящно оформени зъби.
„ГУГУТКАТА КАЗВА: ВЕДНЪЖ Е ПРИЯТНО? ДЕВЕТ ИЛИ ДЕСЕТ ПЪТИ ЩЕ Е ОЩЕ ПО-ПРИЯТНО!“
Засричах текста буква по буква и сбърчих вежди. Прилепа се мотаеше наблизо и аз го викнах.
— Ей, това пък какво е?
— Гугутката! — викна той и разтърси гривестата си коса. — Тоя иска да знае коя е Гугутката! — останалите също избухнаха в смях. Колкото повече наближавахме Бранинг-на-море, толкова по-често ставах причина за всеобщо веселие и присмех. Гледах да не се отделям от Зелено око, той единствен не ми се смееше. Оглеждах с бдителен поглед близките дракони, когато той спря и посочи напред. Вдигнах глава. Или по-скоро — сведох поглед.
Тъкмо бяхме изкатерили един хълм и гледката пред нас се разстилаше надалеч. Ако това, което привлече вниманието ми, бе на не повече от двайсет метра, значи беше голяма играчка. Ако пък се намираше на двайсет километра — тогава бе грандиозно творение. Много пътища водеха право към това белокаменно и сияещо изящество върху пурпурната вода. Някой някога бе започнал да го строи, но в процеса бе изгубил контрол и то бе продължило да расте от само себе си. Виждах просторни площади, засадени с кактуси, стройни полюшващи се палми; тук-там имаше хълмове, покрити с горички, отделни сгради бяха заобиколени от равно подстригани морави; много от къщите стърчаха или се надвесваха с някои свои части над виещите се улици. Още по-нататък — зад стъклените здания, се виждаше морето и пристанището, край което бавно се носеха величествени кораби.
— Бранинг-на-море — произнесе тържествено Паяка. — Ето го.
Замигах учестено. Слънцето протягаше сенките ни надалеч, топлеше вратовете ни и караше стъклените прозорци да хвърлят заслепяващи отблясъци.
— Колко е голям! — промърморих аз.
— Ей там долу — продължи той и посочи с ръка едно място, което не можах да видя — ще отведем стадото. Цялата отсамна страна на града се препитава от животновъдство. Оттатъшната пък се храни от морето и от търговията с островите.
Другите се скупчиха около нас. Макар гледката да не им беше непозната, когато продължихме надолу се възцари почтително мълчание.
Скоро стигнахме още една табела край пътя. Този път Гугутката бе изрисувана от друг ъгъл и ни намигаше в здрача.
„ГУГУТКАТА КАЗВА: МОЖЕ ДЕСЕТ ПЪТИ ДА ВИ Е ПРИЯТНО, НО ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ ИЛИ СТО ПЪТИ ЩЕ ВИ Е МНОГО ПО-ПРИЯТНО!“
Докато я разглеждах, някъде от горната част на плаката блеснаха ярки светлини. Грамадното, неотразимо лице сякаш подскочи към нас. Сигурно съм имал изненадан вид, защото Паяка посочи с пръст към плаката и рече: