— Не ме е срам от моя селски произход!
Той сви рамене.
— Не съм твърдял подобно нещо. Опитах се само да отговоря на някои от въпросите ти.
— Да. Разбирам. А как е положението с различните?
Гърбавият изчегърта нещо с език от устната си кухина, сетне го изплези и огледа върха му.
— В Бранинг-на-море различието е лична работа. На него се дължат тези прекрасни сгради, каменните блокове под пристанището, то е вплетено дори в дърветата на градския парк. Половината от това място е построено върху различието. Другата половина не може да съществува без него. Но да се говори за него открито се смята за признак на ниска култура.
— Моите го обсъждат открито — възразих като вдигнах палец през рамо. — Говоря за останалите пастири.
— Защото са вулгарни и невъзпитани. Такъв ще станеш и ти, ако пребиваваш в обществото им цял живот. Може пък да ти харесва да говориш каквото ти скимне.
— Но аз съм различен… — подех отново.
Този път търпението му изглежда бе на изчерпване. Това поне прочетох в погледа му.
— … добре, ще го запазя за себе си — довърших.
— Умна мисъл — одобри той.
Как да му разкажа за Къдруша? Как да продължа търсенето, ако трябва да пазя в тайна различията си?
— А ти? — рекох след малко. — Ти какво търсиш в Бранинг-на-море?
Въпросът очевидно му достави удоволствие.
— Държа там едно местенце, където уморените могат да си отдъхнат, гладните да се нахранят, жадните да пийнат, а тези, на които им е скучно, ще намерят малка разтуха.
— Ще взема да ти дойда на гости — заявих аз.
— Може. Но да знаеш, че пастирите рядко се отбиват в моята страноприемница — струва им се малко префърцунена. Поразходи се първо из Бранинг, а като ти омръзне — заповядай. Само гледай да имаш сребро в кесията. Ще ти го взема, макар да прекарахме приятно времето тук.
— Бъди сигурен, че ще намина — рекох, но си мислех за Хлапето Смърт. Носех се надолу през непрогледната нощ. И търсех Къдруша. — Как ти викат и къде е тази страноприемница?
— Наричат ме Пищов, но можеш да го забравиш. Ще ме откриеш в „Перлата“ — там си изкарвам прехраната.
— Звучи примамливо.
— По-примамливо е от много места, които си посещавал — произнесе с престорена скромност.
— Остави аз да преценя. Какво търсиш толкова късно по друмищата?
— Същото като теб — отивам в Бранинг-на-море.
— А откъде идеш?
— Мой чуждоземни друже, маниерите ти се нуждаят от шлифовка. Но след като вече попита, бях на гости при мои приятели, които живеят извън града. Занесох им подаръци, в замяна получих същото. Не те интересува какви, защото те са мои, а не твои приятели.
— Прощавай — рекох, усещайки, че съм прекрачил граница, която не разбирах.
— Малко ти е непонятно всичко това, нали? — попита ме той с поомекнал глас. — Като износиш един чифт обувки и се научиш да си пазиш джобовете, ще почнеш да се отракваш. Затова съм по-търпелив с теб.
— Не смятам да оставам толкова дълго в Бранинг.
— Напълно възможно. Може пък да прекараш там целия си живот. Почакай и ще видиш. Там има толкова чудеса, колкото не би могъл да си представиш.
— Минавам пътьом — не се предавах. — Отивам на едно място, където ще е краят на Хлапето Смърт.
Той ме погледна странно.
— Ще ти кажа нещо, селски — произнесе наперено, — време е да забравиш овчарските изхвърляния. Не викай кошмарите, че не знаеш какво може да те сполети.
— Никакви кошмари не викам. Онази гадина сама ме преследва, мен и останалите пастири.
На този етап гърбавият Пищов явно реши, че дърво като мен не се нуждае от повече нравоучения. Засмя се и ме потупа по рамото.
— В такъв случай, желая ти успех, Ло Мръсно лице и, дай Боже, онзи дявол да издъхне скоро от твоята ръка.
— От моето мачете — поправих го и извадих острието да му го покажа. — Помисли си за някоя песен.
— Какво?
— Помисли си за някоя песен. Изпей си я наум. Каква музика свирите в тази твоя „Перла“?
Той сбърчи вежди и аз засвирих.
Очите му се разшириха, сетне се засмя. Облегна се назад в каручката и се тупна по шкембето. Продължих да свиря, макар да се смеех с него. После обаче осъзнах, че не разбирам какво го е развеселило толкова и прибрах мачетето.
— Не се сърди, момче — зае се да ми обяснява поведението си. — Имам два избора — или да се присмивам на невежеството ти, или да приема, че ти ми се присмиваш.
— Не съм от обидчивите, както вече ти казах. Но все пак ще те помоля да ми обясниш шегата.